„Няма нищо по-непотребно от пълната чаша“

Тези дни „чашата“ взе много да се препълва и усещам, че не може да поеме нито капка повече, защото започва да прелива. Прелива и ме наблюдава как ще реагирам. Тя знае как ще реагирам, защото не прелива за пръв път и просто седи и се забавлява. Много забавно, няма що!

Да, ама аз съм решила този път да я изненадам! След като си опитал всякакви оптимизации, идва ред за радикални трансформации.

От няколко дни в ума ми отекват следните думи: „Няма нищо по-непотребно от пълната чаша“. Това означава какво? Че няма нищо по-хубаво и „потребно“ от празната чаша! Хубава, празна чаша, която се чувства като чисто нова и ти дава възможност да я пълниш с каквото си поискаш. Значи:

1. Изливаш съдържанието на чашата;
2. Издишваш пълно и дълбоко в облекчение;
3. Оставяш чашата за известно време празна, за да се проветри и наслади на удоволствието от празнотата, от една страна, и вълнението от очакването на новото съдържание, с което ще бъде напълнена, от друга страна;
4. Усмихваш се и се поздравяваш за добре свършената работа;
5. Най-добре е да почнеш да пълниш чисто новата чаша с чисто нови неща. Но може и да разгледаш съдържанието, което си излял, и да пре-избереш някоя и друга част от него (ама малка, не голяма част);
6. Пълниш – внимателно, с желание, без да бързаш и без да правиш компромиси;
7. Не чакаш да се препълни отново чашата и да прелее, преразглеждаш съдържанието й своевременно и в движение и не забравяш да освобождаваш място за нов пълнеж;
8. Enjoy!

P.S. След всяко изпразване на чашата е възможно да установяваш, че тя се е поразширила и е станала способна да побере в себе си повече неща:)

Бели лястовици

Всяка сутрин ги виждам отсреща -

като бели лястовици редят се -

цял рояк от мечти и копнежи

и очакват своята пролет, в която

някой ще ги разпознае и сбъдне…

А ний все не вдигаме поглед в небето,

все в земята си търсим късмета.

И въздишаме ден подир ден, че отново

птичето нашето рамо пропусна…

За душевните шпагати и изборите

Колко дълго можем да се разпъваме между няколко алтернативи, не желаейки да изберем нито една от тях от страх да не сгрешим, от невъзможност да разпознаем “правилния избор”? Колко дълго можем да живеем, разкъсвайки се между сърцето и ума си?

За душевните шпагати, както и за телесните, е необходима подготовка. Да, тя развива у нас гъвкавост и еластичност. Но трябва да си доста еластичен, за да може единият ти крак да е в България, а другият – в САЩ, например (примерът е случайно избран).

Има и един друг вид гимнастика – краката ти са стъпали в България, а главата ти (умът) ти е в САЩ, или обратно. Съответно, съществото ти се е разтегнало в гигантски мост, който не е много здравословен, и рано или късно е добре да се изправиш и избереш къде да се разположиш в своето цяло – в България, или Щатите (двете държави в случая служат само за онагледяване). Не може и на двете места едновременно. По същия начин някои хора се опитват да бъдат едновременно на два фронта (две професии, двама партньори, две занимания, две роли и др.), че даже и на повече понякога…Но колко дълго могат да изкарат така?

По този начин, главата (умът) остава някъде посредата, опитвайки се да балансира между душата и тялото. И в крайна сметка не е нито при сърцето, нито при тялото. В резултат от тази акробатика, и трите части на нашето същество живеят отделен и самостоятелен живот, не събирайки се никога заедно в един и същи момент, на едно и също място.

Не е нужно, ще кажете – човек може да бъде навсякъде мислено без физически да присъства. И аз щях да се съглася преди време, защото самата аз практикувах подобни душевни и умствени гимнастики най-редовно. И точно затова пиша този пост сега.
Да живееш едновременно в две държави, с двама партньори и т.н. е същото като да живееш едновременно в настощето и в миналото. Ако не се освободиш от миналото по един или друг начин, няма как да живееш единствено и пълноценно в настоящето. А животът е тук и сега. И колкото и да се упражняваме, никакви гимнастики не могат да направят така, че да бъдем едновременно и в миналото, и в настоящето, и в бъдещето. Ние сме само и единствено тук и сега. Ако живеем в спомените си или в мечтите си, ако обичаме да се потапяме в носталгия или фантазии, не сме “тук и сега”. Пък и носталията е ненужен багаж…Най-добре да я извадим от куфара, когато тръгваме за САЩ:)

Човек винаги има избор. Не-изборът също е избор и то не по-малко важен и с не по-малки последствия.

Когато избираш, избери онази възможност, в която умът, сърцето и тялото ти ще бъдат заедно едновременно. Не ги дели, защото, ако не си цялостен, няма да си щастлив!

Животът и дишането

Животът, всъщност, много прилича на дишането – първо вдишваш, после издишваш, като между двете има един миг на пауза, в който задържаш дъха преди да смениш посоката. Не можеш само да вдишваш или само да издишваш, нито да стоиш само в мига между двете.

Мен, откакто се помня, все не ме свърта. Все нещо питам, все нещо търся, все някъде отивам, все от някъде се връщам, все започвам нещо ново, все искам да разбера, да усетя, да изживея, да помириша, да напиша, да разхвърля, после да го подредя, все в нещо се взирам, все в нещо вярвам, все нещо изследвам, все нещо събирам, все нещо преследвам, все нещо изгубвам, все нещо намирам, все от нещо се вдъхновявам, после се отчайвам, после пак се вдъхновявам и така…

Този начин на живот е колкото интересен, толкова и изморителен. Като да вдишваш дълбоко и интензивно продължително време.

Затова от време на време спирам, за да издишам. Тогава се оттеглям и прибирам в себе си, за да си почина от външния свят. И започвам да разглеждам онова, което съм събрала, намерила, научила. Както и евентуалните празноти, които са останали, след като нещо съм изгубила и изоставила. Някои от нещата, които са дошли при мен, са си намерили мястото веднага и остават, така сякаш винаги са били част от мен. Други претеглям и премислям, завъртам и оглеждам от всички страни, и решавам къде да ги сложа и какво да ги правя. Трети дори не знам кога и как са се появили, нито защо, но знам, че, щом са се появили, може би имат нещо да ми кажат. Те получават статут на временно пребиваващи, докато се изясни самоличността и предназначението им…

Да се оттеглиш в себе си, обаче, означава просто да се скриеш за малко от външния свят. Истинската почивка е в онези малки мигове, в които се оттегляш не В себе си, а ОТ себе си – в паузите между вдишванията и издишванията. Те са много скъпоценни малки островчета извън времето и пространството, на които понякога отивам, за да си почина от себе си и от света. Съзнателно това става с медитация, а несъзнателно – насън…

Всяко едно от тези три състояния е хубаво. Още по-хубаво е, когато се случва навреме и от само себе си, а ние просто го изживеем по най-добрият начин.

Розовите очила са на мода

От известно време съм неволен наблюдател на един социален експеримент: как реагира средностатистическият средномлад българин, изправен пред екзистенциални въпроси, поднесени без изкуствени оцветители и подсладители, демек натюр (Кулинарният намек не е случаен, а напротив, тъй като социалният експермент се провежда най-често на маса).

И стигнах до следния извод: “розовите очила” са на мода! Да си “позитивен” е готино, а да си реалист е “хейтърско”. Хората, които решат да сложат на масата някоя не много лесна за преглъщане тема, която доста нагарча и пресяда, веднага биват слагани в графата на последните. Патосът също не е на мода. Да говориш с жар по въпроси незасягащи пряко живота и благоденствието на присъстващите, а очите ти да блестят от вълнение, е демоде. Не се котира добре. Изпраща те в редиците на маргиналите. Изморително е някак си за останалите, които искат да разпускат с розови очила при всеки удобен момент.

Сякаш в България преобладават два основни вида птици – щрауси и прелетни. Едните постоянно си заравят главата в пясъка, за да не виждат какво става наоколо, а другите са готови да живеят тук само когато е топло и уютно. Стане ли студено и страшно, разгъват крилата и отлитат на юг. Някъде на топличко имам предвид. Което не значи непременно, че буквално се преместват другаде. Някои просто слагат розовите очила, лепват си една усмивка и повтарят, че животът е прекрасен. Ама кой живот – този, който те виждат през розовите си очила или този, в който живеем всички българи всеки ден?

Сигурно се чудите какво ми става и какви ги дрънкам. Става дума за бягствата ни. Бягствата ни от реалността. Те могат да бъдат наблюдавани под най-различна форма, най-често безразличие, апатия (Все тая; К’во ми пука; К’ви са тез глупости; Next, please! и др.); присмех; рязко и нелогично повишаване на оптимизма; говорене за/концентриране върху незначителни неща с цел избягване на по-значителните…

Този пост ми се получи доста рязък и нетипичен за мен, признавам. И всъщност беше написан в едно също така нетипично за мен състояние на духа. Но това е друга тема:)

Това, което ми се искаше да кажа с него е, че в живота има и други цветове освен черно/бяло и/или розово. И че, бягайки от реалността, не я правим по-хубава и, гледайки я през розови очила, не я правим по-розова…

За пясъка в живота ни

Снощи сънувах широка, дълга и равна пътека, която беше пясъчна. Стори ми се странно и доста се притесних, защото беше ужасно трудно да се върви по нея – краката ми затъваха още на първата крачка. Обаче аз спрях и започнах да я оглеждам и да мисля. Струваше ми се, че има нещо гнило. И поразрових пясъка, докато накрая видях, че отдолу под него си има чист и гладък път. Зарадвах се и разбрах, че просто трябва да си проправя път, разчиствайки пясъка встрани…

На сутринта тази пясъчна пътека не ми излизаше от ума, сякаш искаше нещо да ми каже. Знаех, че в сънищата има много символика (той Фройд не е вчерашен).

Изтеглих си поредната карта на деня и с нея Ошо ми каза следното:

„Във всеки момент имаш възможност да бъдеш цялостен. Каквото и да правиш, бъди толкова погълнат от него, че умът да не мисли, а просто да е там, да присъства. И все повече цялостност ще настъпва. А вкусът й ще те прави все по-способен да бъдеш цялостен. Наблюдавай, за да виждаш кога не си цялостен. Тези са моментите, които трябва да бъдат изоставени малко по малко. Когато си в главата – мислещ, умислен, пресметлив, хитър – тогава не си цялостен. Малко по малко се измъквай от тези моменти. Това е просто стар навик. Навиците умират трудно, но със сигурност умират – ако човек упорства, те умират.“     

И си спомних за историята на онзи професор – за пясъка, малките камъчета и топките за пинг-понг. Ще ви я припомня:

Преподавател по философия се изправил пред студентите си и извадил от една чанта разни предмети. Без да промълви нито дума, той взел един голям празен буркан от туршия и изсипал в него толкова топки за пинг-понг, че го напълнил догоре. След това попитал студентите дали според тях бурканът е пълен. Те разбира се, отговорили утвърдително.
След това професорът взел една кутийка с малки камъчета за мозайка, изсипал ги върху топките и след като разклатил буркана, те се наместили между белите кълба. Пак попитал студентите дали сега бурканът е пълен и те пак се съгласили.
После професорът взел един найлонов плик, пълен с пясък и изсипал и него в буркана. Разбира се, този път пясъкът проникнал във всички кухини между топките и камъчетата в буркана и го напълнил догоре.
Сега пълен ли е най-после? – обърнал се той към студентите. В отговор се чули мощни възгласи на одобрение.
Професорът бръкнал в чантата си и извадил две бутилки бира. Отворил ги спокойно и ги изсипал до последната капка в буркана. Пясъкът попил течността, сякаш никога не я е имало, а студентите започнали да се заливат от смях.
Така – проговорил професорът, след като смехът утихнал. – искам да разберете, че този буркан всъщност представлява вашия живот. Топките за тенис са важнитенеща – семейството, децата, здравето ви, приятелите ви, любимите ви занимания.Нещата, които, дори ако всичко друго липсва, изпълват живота ви. Малките камъчета са останалите неща, които пълнят живота ви, като например къщата, колата, работата. Пясъкът пък представлява ежедневните дреболии. Ако сипете първо пясък в буркана, няма да има място нито за топчетата, нито за камъчетата.
Така става и в живота. Ако изразходвате цялото си време и енергия за дребните неща, никога няма да имате време и място за това , което е истински важно за вас. Обръщайте внимание на тези елементи от живота си, които са основополагащи за щастието ви. Поиграйте с децата си. Намерете време за профилактичен преглед при доктора. Заведете любимия човек на вечеря. Играйте футбол с приятелите си в неделя сутрин.
Винаги ще остане време да почистите къщата или да поправите мивката. Погрижете се първо за топките за тенис, за нещата, които наистина имат значение. Подредете си приоритетите. Останалото е само пясък.
Настъпило мълчание в залата. Накрая един от студентите се престрашил и попитал с притеснение както все пак символизира бирата.
- Добре, че попитахте – усмихнал се професорът. – Тя е за да покаже, че, независимо колко изпълнен може да изглежда живота ви, винаги има място за още две бири.

Винаги, когато човек се отклони от пътя си или го затрупа с пясък, нещо се случва, за да му напомни, че греши. При мен винаги става така. Забравя ли за истински важните неща (токите за пинг-понг), позволя ли на пясъка да привлече вниманието ми и да ръководи действията ми, неусетно започвам да се разпилявам, да се губя, да изневерявам на истинския си Аз.

…“Наблюдавай, за да виждаш кога не си цялостен. Тези са моментите, които трябва да бъдат изоставени малко по малко.” – Ей, голям мъдрец ще излезе тоя Ошо!

Алчност

Ще бъда честна с теб и ти признавам:

понякога съм толкоз алчна,

че иска ми се твойте стъпки

да почваха и свършваха във мен,

ревнувам те дори и от луната,

че гали те докато нощем спиш,

от вятъра, че роши ти косата

тъй както мислех си, че само аз умея.

Ревнувам те и даже от морето,

от пейките във парка, от кафето,

от късните ти филми, от децата,

от бирите с приятели, ергенските морета,

цигарите, компютъра, прогонващи ти скуката..

Ревнувам те, признавам.

Но знам, че ми прощаваш,

защото тази алчност ти познаваш…

Едно smooth-and-lazy пътуване

В университета изучавахме „Мотивация на поведението“. Вероятно повечето от вас не са чували за психичното явление „опредметяване“. И аз не бях, но звучи много логично:

1. Човек има определни потребности;2. Тези потребности създават някакво движение, енергетизиране отвътре; 3. Предметът, способен да ги удовлетвори, остава неизвестен за човека докато потребността не се срещне с него, т.е. се овеществи, опредмети. 4. Тази среща се нарича „опредметяване“.

Или иначе казано, често изпитваме някакво вътрешно напрежение и безпокойство, което осъзнаваме, но не разбираме, не знаем от какво е породено, т.е. какви точно дефицити изпитваме в този момент, които да го провокират. Разбираме го едва когато се случи нещо, което премахне това напрежение.

Отплеснах се:) Но този увод беше важен за следващото, което ще напиша.

Много е готино, когато така наречените „предмети“-удовлетворители на нашите потребности – те намерят тебе, вместо да ги търсиш ти тях. Ммм, любимо ми е…

Днес една песен така ме намери. Срещата е осъществена – потребността срещна своя предмет-удовлетворител.

Изведнъж някакво сладко успокоение започва да масажира напрегнатата ми душа, да разплита заплетените възли, да разлива топлина в тялото ми и се усещам, че току-що се завръщам от някъде, а дори не знаех, че съм тръгвала… Песента свършва и аз се сещам за таз-сутрешното ми късметче с поредната Лаваца с мляко – „Предстои ви пътуване“.

Мда…Беше много хубаво. Smooth and lazy. Като топящо се парче шоколад в устата…

Оранжев ден

Този ден се събуди оранжев, там на стола до дрехите ни,

по върха на ръцете ни тръгна и челата ни с песен изми.

Чак до обед дъхът на Луната по устата ни лепна кат’ мед

и светулки ни водеха някъде, аз вървях по-назад, ти отпред…

Ние ли следвахме слънцето, то ли ни следваше нас..?

Все едно – нали пъхнах кокичета между твоя букет с житен клас -

малко пролет не ще е излишна в туй пътуване снощи заченато.

Наш’те шепи във люлка захванем ли, ще порасне голямо и светло то.

Надвикване

Понякога вътрешният ни глас е толкова силен, че всичките ни сетива се вторачват в него, за да чуят послaнията му. В същото това време отвън, покрай нас, преминават хора и събития, които имат какво да ни кажат и трябва да бъдат чути, но ние не ги забелязваме…

Понякога шумът от външния свят е толкова силен, че надвиква вътрешния ни глас и всичките ни сетива се вторачват навън, за да чуят, видят, разпознаят, разберат посланията, идващи от хората и събитията край нас. В същото това време, нашият вътрешен глас ни повтаря истини, които трябва да бъдат чути, но ние не ги чуваме…