Мислех, че съм загубила сетивността си, че неусетно съм притъпила сетивата си. Хубаво ми беше да гледам в парка детски усмивки, които тичат в слънчево-морско-портокалово-люлякови дрешки; гледах небето, което беше ту светло и нежно с небрежно разхвърляни бели мои фантазии, ту – носталгично-сиво, отнасящо погледа ми в някаква далечна отвъдност. Мислех, че съм загубила способността си да се радвам на малките неща. Тази сутрин една пъстра и любопитна птичка кацна на прозореца и зачурулика, за да ме опровергае. Зарадвах й се като дете, чиито очи светват при първата му среща с нещо красиво и интересно. По-късно прочетох нещо, което ме разплака, защото сякаш бе писано за мен или от мен. Вечерта, вдъхвайки най-сладкия аромат на света от бузките на децата ми, ми се прииска да се сгуша в него и да сънувам, сънувам…

На другия ден се събудих от слънцето, което надничаше иззад пердето и настоятелно търсеше лицето ми. Направих си кафе и се оставих на сутрешните ми свежи мисли да ме потърсят. Те ме намериха нова, пълна с цветове, звуци и аромати. Прииска ми се да можех да рисувам. А дали не мога? Може би ще разбера ако пробвам. Впрочем, преди да хвана химикала, не знаех, че толкова много ми се пише.

Не съм си загубила сетивността, просто ще търся по-малко провокации отвън. Което ме замисля дали не давам на света и хората около мен твърде малко от това, което има в мен и дали не търся твърде много смисли извън себе си…