Господин Макс обичаше празниците, въпреки че нямаше с кого да ги празнува. Живееше сам от петнадесет години. Съпругата му, която страдаше от диабет, беше негова спътница почти 35 години. Отиде си такава, каквато беше, когато я срещна – свенлива, сърдечна и мъдра. Господин Макс я изпрати с почти всичките й вещи и й обеща, че никой няма да заеме мястото й. Единственото, което му остана от нея, освен спомените, беше овехтяла, подвързана с цветна хартия тетрадка, в която тя събираше стихове. Някои бяха написани от нея, други – от известни и неизвестни автори, попадали в ръцете й през годините.

Тази сутрин, както обикновено, господин Макс, вместо вестник, както правят повечето му съседи, отвори тетрадката на произволна страница  и, вместо с препечени филийки с масло, както правят съседите му, закуси с чаша чай, който, вместо с мед, подслади с надежда от пожълтелите листи.

Зареял поглед през отдавна немития зимен прозорец, господин Макс изгълта спокойно чая си, после взе кожената си, черна, олющена по краищата, черна чанта, сложи в нея тетрадката и пакет цигари, облече старото си, вълнено палто, обу изровените наскоро от тавана забравили годините си обувки, нахлупи каскета си и излезе.

Днес щеше да бъде интересен ден и тй се отправи с бавни крачки, но нетърпеливо към неотдавна откритото си занимание. След новогодишните празници ровенето в контейнерите за смет беше вълнуващо преживяване. Можеха да се намерят толкова любопитни неща. Господин Макс правеше това не от нищета – живееше скромно и парите от пенсията му стигаха – а заради необходимостта от човешка близост и общуване. Ровейки из изхвърлените от хората вещи, сякаш се докосваше до животите им, ставаше част от тях, усещаше динамиката на ежедневието им, настроенията, мислите им. Те не биха допуснали старец като него дори да надзърне в живота им. Вече дори не го поздравяваха, нито пък той би се осмелил да им се натрапва. Затова беше открил начин да се доближи до тях, без те да знаят.

Ако синът му не живееше в чужбина или поне се връщаше понякога, може би улиците нямаше да изглеждат така пусти и недружелюбни. Нищо, нека само да е щастлив и да помни корените си…

Видът на препълените контейнери в края на улицата предизвика у господин Макс вълна от емоции. Тук вътре бяха събрани празни бутилки от вино и шампанско, разлели радост и наслада у нечии души; кутии от податъци, докосвани от нечии добри детски ръце; остатъци от баници и сладкиши, приготвени от нечия грижовна съпруга или майка; стари вестници, лежали в нечий шкаф до дебели, мъдри книги…

Господин Макс ги разгледа с любопитство и с въздишка се отправи към следващата улица. Очите му проблясваха – от спомени, копнежи и сълзи. До следващата му спирка го срещна момиче с дълбоки кафеви очи.

– Добър ден! За много години! Имате ли нужда от нещо, господине?

Господин Макс се огледа, за да се увери, че момичето говори на него.

– Аз…ъъъ…благодаря, момичето ми, нямам нужда от нищо.

– Сигурен ли сте?

Не, не беше сигурен. Знаеше от какво има нужда.

– Да. Много си мило, девойче. Дано новата година сбъдне надеждите ти!

Момичето се усмихна и бавно се отдалечи, не знаейки, че току-що беше дало на стареца почти всичко, от което се нуждаеше. В далечината господин Макс видя как то се обърна няколко пъти назад с усмивка.

Вечерта, преди да заспи, той също се връщаше назад към тази среща. С усмивка. Извади тетрадката от кожената чанта и прочете: „А можеше да бъде иначе…“