Хубаво е през зимата. Ставам една сутрин, поглеждам през прозореца и : всичката кал между блоковете и по улиците, разпилените боклуци по тротоарите, камъни, остатъци от строителни материали, затлачени или разбити шахти ги няма! Някакъв благороден и щедър сняг сипе, сипе белота, разстила я върху всичко гадно и мръсно, иска да ни накара да забравим за него. По детски да повярваме в бялото, както вярваме в Дядо Коледа. Обичам го тоя сняг! Кара ме поне за малко да погледам света с детски очи. Пренася ме в друга реалност. „Изчиства“ заобикалящото ме отвсякъде поле, както гумичката изтрива флумастерните зайчета на дъщеря ми върху онези пластмасови дъски за рисуване. Хоп! С едно движение. И почваш да си рисуваш „на чисто“. Каквото си искаш. Както си го представяш. Ако се оставиш снегът да те върне в детството, можеш даже да си „влезеш“ в твоя измислен свят и да си поживееш там. Няколко дни. Или поне няколко минути. Я да видим…доста е…цветно. Такова едно шарено и несъвършено, разпръснато, като щрих, без ясни очертания. Като детска рисунка. Като фигурки в калейдоскоп, които си се местят, движат, сливат се и все образуват нови композиции. Като далечна мелодия, която се извива и плъзга по нотното петолиние, както стъпките на бягащите деца из преспите, и оставя само усещане…усещане за свобода и пътуване…

Цял един свят, който може да изглежда хаотичен, но всъщност е подреден – от мен. По моему. Може и да изглежда зимен, но всъщност е пролетно-лятно-есенно-зимен. Защото в него има всичко – защото е мой. И може да изглежда малък, побирайки се в очертаното от дъха ми кръгло „прозорче“ в замъглените от студа стъкла, но всъщност е необятно огромен…