Мога ли да предположа, че внезапно ще ми потрябва акт за раждане или какъвто и да е архивен документ? Чудя се къде ли може да му е мястото на нещо такова и инстинктивно се обаждам на майка ми да го потърси в „моя шкаф“. Макар че отдавна не живея там, си имам един шкаф, в който е пълно с мои вещи, тетрадки, писма, документи, рисунки от детството и всякакви други неща от ученическите ми години. На другия ден й се обаждам да разбера дали го е намерила.

„Няма го тука. Така е, като не се научи да си прибираш нещата…“

Решавам да се убедя лично и отивам на другия ден в нашите да ровя в шкафа. Майка ми ме оставя на спокойствие да си свърша работата, след като установява, че два-три пъти ме пита нещо и аз все промърморвам нехайно някакъв нечленоразделен отговор. Започвам да вадя едно по едно всяко сгънато листче от няколкото купчини, иначе прилежно подредени листи и тетрадки. Тетрадка-речник по френски, класно по литература, картички от разни градове в Европа, скицник с прерисувани анимационни герои, учебник по Международен бизнес, тефтер със стихове – много стихове!, черна торбичка, пълна с нещо, поглеждам – писма! мда…замислям се защо ли ги пазя и ги затварям обратно в торбичката; започвам да мисля, че майка ми е права, май тук няма документи. Я! Раковина! Мислех, че майка ми я е изхвърлила при едно от всички почиствания на къщата. Вземам я в ръце и забравям напълно какво всъщност търсех в този шкаф. Изрисувана е – червено, жълто, зелено – една такава шарена. Спомням си как бавно и старателно се опитвах да нарисувам някаква „композиция“ върху нея, когато бях на…10 (?). Бях се затворила в детската, обърната с гръб към вратата, за да я скрия, ако някой влезе. Мислех си, че ще ми се присмеят на „изкуството“. А тя (раковината) ми беше много скъпа, но никой не знаеше и не знае за това. Беше ми от дядо. Слагам я до ухото си и се заслушвам. Вълните шумят кротко, чайките изпискват от време на време и се спущат надолу към брега, дядо е седнал на един камък на брега и държи раковината, чувам гласа му:

„Вземи! Сложи го до ушенцето си и слушай! Чуваш ли? Всеки път разказва различна история. Много неща можеш да научиш от разказите на раковините, стига да умееш да ги чуеш.“

Това беше единственият път, когато дядо ме заведе на плажа. През есента. Следобед, когато слънцето все по-бързо се придвижва на запад и на теб не ти се иска да го пуснеш да се скрие зад хоризонта, защото знаеш, че с него ще си иде и мигът. Дядо ще се изправи, ще се усмихне и ще каже да си вървим.

„Какви истории разказва, дядо?“ – с огромно любопитство го питам аз и сякаш търся отговора в очите му. Помня очите му – там се виждаше всичко, което мисли и  чувства дядо, всичко, което оставаше неиказано. След инсулта лекарите му бяха препоръчали да се разхожда  – бавно, но по възможност всеки ден. И той го правеше – обикновено сутрин, когато аз съм на училище. В онзи ден беше решил да ме вземе със себе си, защото през ваканцията ме бяха оставили да стоя при него през деня.

Занесох раковината вкъщи. По пътя в едната си ръка носих нея, а с другата се държах за дядо. Той ми се струваше огромен тогава, а всъщност беше просто висок. Ръката му беше суха и хладна, но на мен ми се струваше, че излъчва някаква топлина…

Вратата на стаята се отваря.

– Мамо? Какво правиш? – приближава се синът ми и с втренчен поглед зяпа раковината.

– Ами слушам една история.

– Как така? Каква история? – оглежда се той озадачен.

– Ето, вземи! Историята е тук вътре.

Прегръщам го, затварям шкафа и го питам:

-Искаш ли да те заведа на едно място, където можеш да чуеш много интересни истории?