Стъпките под краката ми отначало са меки, спокойни, тихи…Разбирам, че вървя единствено по отпечатъците в снега, които с отдалечаването ми се смаляват все повече. Усещането е ефирно…Постепенно започвам да чувствам краката си, които се движат, да разбирам, че са част от мен и че всъщност аз вървя, а не само мисълта ми. Струва ми се, че стъпките ми се отпечатват през все по-голямо разстояние и все по-малки интервали от време. Краката ми тичат. Изведнъж усещам чувство за контрол, предметите и хората наоколо започват да ми се струват все по-малки и безплътни, сливат се като пейзаж, гледан през прозореца на движещ се влак. Аз забравям коя съм, какво имам, какво нямам, какво мога, какво не мога, помня само къде отивам…къде си мислех, че отивам…снощи…на заспиване…Все по-близо съм и крачките ми стават все по-уверени и все по-бодри, заобикалящият ме свят – все по-малък и безличен, а целта – все по-близка и реална…Чувам ударите на сърцето си все по-шумно. Като забързано тик-такане на часовник отмерват времето. Изведнъж чувам зад мен много близък и стряскащ глас, който изпищява рязко и усещам как стъпките ми започват да скърцат като нокът по стъкло и буксуват на едно място, сякаш опитвайки се да издълбаят дупка, за да ме скрият…Отварям очи – алармата на часовника пищи точно до главата ми, а пулсът ми препуска като изплашено диво животно.