По пътя към къщата на баба Кина колата се тръскаше и скърцаше като каруца – калдаръмът се сменяше с обрасъл в трева черен път с бразди като коловози. През отворените прозорци се чуваха песни на щурци. Кафевият прах, който се вдигаше изпод гумите на колата, сякаш полепваше по гърлото ми. Докъдето ми стигаше погледът, се виждаха мръсно-червени покриви и дворове, които, ако не бяха оградени с тухлени огради, трудно се различаваха един от друг. Завихме край една поляна, на която едно магаре и три кози пасяха и се озъртаха мързеливо и след около петдесет метра спряхме. Това беше къщата. Огледах се плахо наоколо и си помислих какво ли е да замръкнеш тук…

Температурата днес стигна 25 градуса. Из въздуха се носеше тежка миризма. Заварихме баба Кина седяща в двора, облечена в престилка и плетен елек. На оградата беше метната кожата на агнето, което днес внуците й бяха заклали. Още беше кървава и мухите я бяха накацали. По прозорците на къщата се търкаляха прашни инструменти. До изсъхналите цветя в алеята небрежно се мъдреше празна ръждасяла лейка. Черно хилаво куче не спря да лае през цялото време.

Докато разглеждахме шестдекаровото имение, чух следния разговор:

– Ходи ли на Колю на смъртта?

– Ходих.

– То и ресторант имало?

– Да, при Минка.

– Агне ли бяха клали? Какво имаше?

– Зеле, ориз и кюфтета

– … всичко съм го садил сам и сам си го отглеждам…

– …Ох, много работа има, а силите ни вече не стигат … – чувам гласа на баба Кина.

Не се застояхме.

На връщане минахме край местния социален дом за деца. Две мургави момченца играеха на пътя пред дома. Колата мина на метри край тях. Движеше се много бавно заради лошия път. Децата спряха играта си и ни гледаха докато минавахме. Опитах да им се усмихна през отворените прозорци, но те гледаха втренчено и безизразно към мен. Почувствах се някак виновна. Заради това, че се усмихвам. Заради това, че се возя в кола. Заради това, че милвам двете си деца и съм винаги на една ръка разстояние от тях, за да ги пазя, водя, запознавам със света. Заради това, че угаждам почти на всяка тяхна прищявка и се старая да ги водя на всевъзможни интересни места в опит да бъдат разнообразни и пълноценни дните им…А тези дечица от дома едва ли са ходили извън селото. Едва ли в ежеднвеието им има по-голямо разнообразие от това да зяпат минаващите коли. Коли и хора, които идват от някъде и отиват някъде, докато те никога никъде не отиват и вероятно не знаят от къде идват…Замислих се защо не реагираха на усмивката ми. Дали някой някога им се е усмихвал..?

Гласът на сина ми ме сепва:

– Мамооо, чуваш ли ме? Тук ли живеят децата, които нямат майки?

– Да, миличък. Някои от тях имат майки, но те не могат или не искат да се грижат за тях.

– Как така?

В моменти като този ужасно ми се иска да ми звънне телефона, за да ми спести оговорите.

– Мамо, виж агънца! – обажда се дъщеря ми, сякаш прочела мислите ми.

Вечерта влязох да извикам сина ми за вечеря и го заварих да пъха разни играчки в една торба.

– Защо ги слагаш в тази торба, мамче?

– За да ги занесем на децата, които нямат майки. Това са ми стари играчки, с които вече не си играя. Те сигурно ще им се зарадват.

Advertisements