Отдавна трябваше да го направя, но не бях готова. Опитвах се да се предпазвам другите от болката, а не себе си. Душата ми изтърпя моята жестокост, но знаех, че не мога да продължа вечно да я наранявам.

В деня, в който събрах сили, я взех във шепи и я погалих. Като бебе. Тя туптеше изплашена и молеше да я пощадя. Не го направих. Разсякох я и гледах как потича кръв.. Червена. Много червена. Бях си помислила, че е започнала да посивява и тази ярка цветност ми донесе облекчение.

Тя не знаеше, че я обичам и мислеше, че съм жестока към нея. Очакваше да се втурна да събирам парчетата й, да не позволя да се разруши. Но тя не знаеше също, че отдавна не беше цяла. Оставих парчетата да се разпадат и слушах грохота…

Знаех, че един ден ще успея да ги събера и ще бъда по-цяла и по-силна отвсякога. Но дотогава имах дълъг път да извървя. Не се страхувах. Защото си спомних, че „Лечителката“, скрита под сърцето ми, ми подари игла, за да зашивам раните в душата си. Цветът на конеца – да избирам сама. Спомних си и че „Мъдрецът“, скрит отдясно, ми подари запалена свещ, която да ме води по пътя.

Избрах синия цвят на морето и започнах бавно да зашивам раните си, държейки в ръце горящата свещ…

Advertisements