Неделя. Днес е последният ден от гостуването ни във Варна. Сложила съм си аларма на телефона за 7.30 (въпреки че е неделя!), защото ще ходим на плаж (най-после след като 5 дни не спря да вали). Ставам, поглеждам през прозореца и…пак се кани да завали. Връщам се обратно в леглото. Виждам, че времето започва да се оправя малко преди да си тръгнем. Няма смисъл. Я по-добре една следобедна дрямка. Така и така този ден е загубен.

 

Понеделник. Получвам писмо от НОИ. Дължа на държавата близо 900лв за “неправомерно отуснати средства за отглеждане на дете до 2 години”. Поговорката, която си повтарях на връщане от Варна – “Нова седмица, нов късмет” не ми се получи…Канят ме любезно да си платя доброволно, щото иначе щели да ме принудят. Още се чудя как точно ще го направяt. Щом казват…Все пак са сериозни хора от сериозна институция, сериозна е работата май. “Човек сам каквото си направи, никой друг не може да му го направи”. Да. Отзад на фон отеква една фраза от “Междузвездни войни” (така, де, със сериозната институция “на война като на война”!): “May the force be with you!”. Днес съм много изнервена. Оставям новината да поотлежи в мислите ми до утре . И вадя пак поговорките – “Нов ден – нов късмет”, “Утрото е по-мъдро от вечерта”, “Денят не си личи по заранта” (демек към края на седмицата може и да просветнат нещата).

 

Вторник. Точно днес ли се налага да взема решение какво да правя..? Такива важни неща не се решават в най-куцузлийския ти ден от седмицата (Тя пък тая седмица щото излезе много късметлийска иначе). Няма да решавам нищо днес, ще посъбера информация, ще обсъдя с познати, ще се успокоя. И ще чакам да свърши тоя вторник. Решавам, чакайки, да отида с децата в парка. Там някак си по-добре ми се вижда за чакане…Срещаме приятели. Започвам да си мисля, че положението не е чак толкова трагично. Ще се оправи. Май започва да става хладно. Решавам да облека децата с по един суичър. “Къде остана чантата с връхните дрехи и телефона ми?”. Откраднали са я. Да, да, не се шегувам. Изчезнала е от пейката, на която я бях оставила. Докато се разправяме с мъжа ми кой е виновен, кой не е, почвам да си мисля, че вторниците най-добре ще е да ги прекарвам вкъщи. For safety reasons. Днес нямам поговорка. “Не оставяй днешната работа за утре” май най-ще му отива на този ден…Чувам гласа на единия от приятелите ни: “Не се ядосвай, нищо не е станало, майната му на телефона!”. И ми хрумва по-добра поговорка: “Всяко зло – за добро”. Фокусът на мислите ми вече не е как “империята отръща на удара” от НОИ. Освен това имам и едно тайно оръжие, за което те не вярвам да се сетят – визуализираш светлинен щит, който обгръща цялото ти тяло, и отблъсква недобронамерени външни атаки, като огледална рефлексия. Т.е. тези от НОИ не знаят, че лошото, което се опитват да ми направят, ще се върне обратно при тях. Този номер го знам от йога практиките. Днес денят е ясно, че замина, но утре ми се вижда много подходящо да отида на йога. Може и някоя друга хватка да науча…

 

Сряда. Идеален ден за действие. “The dark side of the force is a pathway to many abilities, some considered to be unnatural” каза единият от лошите в моя филм (поздрав за Стефан:). Викам си “unnatural, unnatural, колко да са unnatural!? Да взема да изпробвам пък и аз тъмната си страна…”Тъмна, тъмна, колко пък да е тъмна таз моя страна?” Решавам да напиша възражение до НОИ. Толкоз тъмна е (само толкоз, ама все е нещо). За да бъда убедителна, трябва да съм спокойна и с позитивна нагласа. Оммммм….Като стана дума, се сещам за филма “Тайната” – човек привлича нещата, които му се случват. Какъв ден беше днес? Сряда. Сряда изведнъж ми се вижда много подходящ ден за разкрасяване на дома. Че и там скоро иначе ще налегне една мрачна атмосфера заради моите преживявания. Решавам да си купя цветя и да си направя най-после нещо като икебана. Цветята ще ми създадат настроение. По пътя минавам през пазара и измежду масите навън ми се мярка странен надпис “ЩАСТИЕ”. Спирам пред “щастието” виждам една възрастна жена, която продава цветя за разсад. На едно парче картон е написала с химикал “ЩАСТИЕ”, и го е подпряла на едни пластмасови чашки с четирилистни детелинки. Мисля си наум: “Лелче, you made my day!”. Детелинките струват 1 левче. И даже цъфтят. Вземам едни щастливи детелинки, ала някаква алчност за щастие ме подтиква да купя още. Избирам още един вид. Те са по 2 лева, но жената ми казва: “Ще ти ги дам и тях за 1 левче, ако ги искаш. Млад човек си, обичаш цветята…” Как да не ги иска човек!? Вземам 2-те пластмасови чашки с щастие (които лелката ми обясни как мога да размножа още) и отивам да си купя цветя от една жена, която много се усмихва и е много отзивчива. Избирам хризантеми. Жълти. Да ми стане слънчево и тука, че да не се налага да емигрирам мислено в Канада. На връщане към къщи си купувам от сладкарницата шоколадов сладкиш. И вече нито НОИ, нито крадеца на телефони от парка, нито дъжда, нито Бойко Борисов дори могат да ми развалят настроението!

На влизане в блока, установявам, че камарата от строителни отпадъци, които майсторите от 8-мия етаж трупат до асансьора още повече е нараснала. Но им прощавам. Днес. Не им се сърдя, давам им още малко отсрочка. И тяхната не е лесна…Като си пускам лаптопа, една приятелка казва, че днес бил празникът на…шоколада. Така де, аз затова се почерпих. Решавам до края на деня да не гледам телевизия, че да не би някой да ми развали празника.

 

Четвъртък. Днес бил някакъв християнски празник на любовта и семейството – пише в статуса на една колежка. Много добре. И било добре да се подарява китка…хризантеми. “Идеално” – поглеждам слънчевите си хризантеми на масата и усмихнато лайквам статуса на Хубавата Елена. Отправям един йогистки поздрав към Слънцето и започвам да пиша възражението до НОИ. Докато се усетя, вече бях изписала 5 страници. Замислих се дали въобще някой ще ги прочете и спрях до тук. Прочетох написаното и се сетих за онези смахнати младежи на плажа във Варна. Една сутрин събудих сина ми рано и отидохме пеша до морето. Това беше от онези сутрини, в които ти е толкова хубаво, че всички хора са ти симпатични и дори най-смахнатите им прояви ти се виждат съвсем нормални и смислени. Около 10 млади симпатични хора се бяха подредили в кръг на плажа и практикуваха нещо смесено между йога, бионергийна гимнастика и смехотерапия. Почти непрестанно се смееха, това беше част от практиката им, после се държаха за ръце, дишаха йогистки, поздравяваха се с някакви докосвания, протягаха ръце към слънцето, ей такива работи. За разлика от НОИ, те не само бяха посветени в моята визуализация за светлинния щит, а сякаш си го носеха с тях постоянно, като дреха. Та тези младежи след всяко упражнение викаха: “Много добре, много добре, йееее!”. Бабите по плажа (варненските баби ходят на плаж много рано, по хладното) цъкаха и викаха: “Ей, полудя народът..”. Но аз си ги “снимах” в съзнанието и си ги спомних сега. Като си прочетох възражението, си казах: “Много добре, много добре, йеее!” (не знам за народа, ама аз май полудявам).

 

Петък. 32 градуса. Жега. В петък и без друго ми е изморено и сякаш забавям оборотите, а този петък ми е особено изморено. А “битката” едва сега започва…Писмото с възражението е готово за изпращане. Децата са на градина. Кафето е готово. Чиниите са измити още снощи. Вечерята е измислена. Майсторите от 8-мия етаж нямат никакво намерение да спрат да къртят и чукат от сутринта. Нито чистачките, които метат улицата, да спрат да се карат под терасите. Слава богу, и хризантемите нямат никакво намерение да увяхват скоро…

 

 

 

 

Advertisements