Пътуването с автобус е интересно преживяване. Дава възможност да опознаеш различни лица на живота. Пресича пътищата на хора, чиито светове може би никога не биха се „срещнали“. Пътуването с автобус те приближава (буквално  и преносно) до  хора, които иначе не би приближил. Пътуването с автобус може да се окаже още по-интересно преживяване, ако се окажеш твърде близо до онези страни на живота, които по един или друг начин избягваш – съзнателно  или не – или просто не познаваш. Пътуването с автобус може да постави нови въпроси или даде нови отговори на стари въпроси. По ирония на съдбата, въпросът този път беше: „Кой съм аз и защо съм тук (на Заемята)? Той ме гледаше някак тайнствено и леко страховито от корицата на новия брой на „Жената днес“, който съвсем „случайно“ си купих преди да се кача.

Човекът на предната седалка е на около 50, темето му леко плешивее на около 30 см от лицето ми, изглежда сравнително чист и нормален. Не бих го забелязала, ако не беше си спуснал облегалката назад, при което тя опря в коленете ми, а той се извърна въпросително. За известно време забравих за него и се зачетох в статиите. 10 интересни автора, изправени пред екзистенциалния въпрос от корицата, търсят отговора на страниците на списанието, което харесах отдавна, защото е твърде екзотично за женско списание заради многото си и сериозни текстове и сравнително малкото рекламни фотоси.

„…Единственият смисъл от този въпрос е сепването, което ме кара да се вгледам по-внимателно в подробностите. И да забележа смисъла в тях….” (Хм, и аз така..).

“Имам подозрението, че ще разбера защо съм дошла на товзи свят точно една секунда преди да го напусна…Значи може би смисълът на живота ми е да се самопоправям и развивам. Но в каква посока? Засега налучквам.” (И аз така).

“…Фройд твърди, че ако човек започне да се интересува от смисъла на живота или неговата ценност(…), означава, че е болен. Друг интересен мозък – Айнщайновият – казва, че има два начина да изживееш живота си – единият е като мислиш, че не съществуват чудеса, а другият е като мислиш, че всяко нещо е чудо (…). Натрапва ни се и една мисъл на Ницше. Негови са думите, че има две житейски правила. Правило номер 1: не се тревожи за дреболии! Правило номер 2: всички неща са дреболии!” (Фройд може и да мисли, че съм болна, щом се интересувам от смисъла на живота, но аз не съм много сигурна дали той не е болен).

– Алоууу! Комшу, к’о прайш, как си? (човекът от предната седалка!) – Аз пътувам от София с автобус. Ам връщам са, не ми хареса работата. К’о приказваш – въри си остави здравето в София, па са върни! Голяма мизерия, комшууу, ужас, малеее, ш’ти разправям. По 12 часа бачкаш на сметището, нощем, смрад, мизерия, отрова, ‘найш к’ва химия е това, ве, човек? Умирисаха ми са дрехите, душата ми са умириса! Спиш в една квартира с още 15 човека – кой спи, кой са напил, кой пуснал музика…’Бал съм ти парите, махам са! Добре, че изкарах някой лев да си купя билет за връщане. Дицата малко ми са разсърдиха, чи са прибирам, ама…Ей с’я ш’ звънна на оня от Карнобат за другата работа, дано да стани! Ай, ш’са чуйм, комшу, кат са прибера в Търговищи.”

“…Само в едно съм сигурна – докато си задавам въпроси или търся отговори, категорично съм жива….” (Мда…)

“…Новият век заедно с куп глупости ни донесе и една особено полезна тенденция – смиреното и неамбициозно търсене на смисъла. Практикувам го с мравешка упоритост, благодарна, че живея тъкмо сега и мога да го правя точно така, вместо да ми се налага да оправдавам мястото си под слънцето, сражавайки се в някой кръстоносен поход например…”

– Алоууу! Здасти! Гошо съм. Как кой Гошо – фадромиста! Слушай с’я…

Преди време бих позволила на тази “сметищна смрад”, идваща от предната седалка, да ме лъхне грубо с лошия си дъх и да ме изцапа. Защото не знаех коя съм. Този човек знае кой е – Гошо Фадромиста. И вероятно винаги е знаел, никога не се е питал кой е и защо е тук (на Земята). Нито е чувал за Фройд, Айнщайн и Ницше, нито за кръстоносни походи.

Преди време бих му завидяла за това, че знае кой е. Просто и ясно – Гошо Фадромиста. И за това, че може да се определи простичко, с една дума. Аз все още не мога. Днес обаче знам, че всеки от нас знае кой е. Да не знаеш кой си и защо си тук, означава просто, че си спрял да слушаш сърцето си. Всеки знае кой е, но много от нас са забравили. За да отговорим на въпроса “Кой съм аз и защо съм тук?”, е необходимо да си припомним. Припомнянето е път, който ще ни отведе в детството ни, чак до утробата на майките ни. Понякога това е много трудно, защото сме твърде “изцапани” и “заплетени” сред многобройните заобикалящи ни шумове и изгубени сред многобройните роли, които животът налага да играем.

Светът стана твърде мръсно място, за да останем чисти. И съвсем закономерно, се появиха твърде много “лечители”, “учители”, “духовни водачи”, “избавители”. Кой път ще изберем, за да си припомним и разберем кои сме, избираме ние. На кой духовен водач ще се доверим избираме ние. Може би това ще сме самите ние. Но веднъж щом тръгнем по пътя, ще стигнем. Някои по-бавно, други – по-бързо, някои – по-лесно, други – по-трудно. Някъде по пътя, ще се срещаме, животите ни ще се пресичат. Както днес в автобуса.

Моят път продължава, защото знам, че има още. Въпросът пред мен днес, четейки размишленията на тези 10 интересни хора за смисъла на живота и мястото на всеки от нас в него, е “Мога ли да бъда тази, която съм, в света, в който живея и как?“

Утре въпросът ще е друг. Но „… в едно съм сигурна – докато си задавам въпроси или търся отговори, категорично съм жива….” (това сякаш съм го писала аз).

Advertisements