Снощи моята 4-годишна дъщеря получи за подарък магнитна дъска за писане и рисуване. Останала известно време усамотена с подаръка си, тя ме извика и ми каза, че иска да нарисува сърце, но не може. Помоли ме да й помогна. Заедно нарисувахме едно сърце, на което направихме очички, носле и усмивка.

Няма да забравя радостта и гордостта й от това произведение… Това беше от ония мигове, в които съзнанието вади обектива си, щраква и запаметява – в онзи мой шарен и наситен със скъпи моменти албум, в който винаги има място за още едно усмихнато сърце. Снимките в него, които грижливо пазя в главата си, започна да попълва едно момиче преди… 26 години, когато беше на 4. Събирането и увековечаването на погледи, усмивки, думи, гледки, звуци, аромати беше едно вълнуващо приключение за него през годините до днес. Днес … времето, когато едно друго момиченце на 4 години (с което някак си удивително си прилича) започва да добавя нови снимки в албума, правейки го още по-богат и пъстър. Безценен.

Вечерта, в която нарисувахме сърцето на магнитната дъска, малката ми дъщеря целуна всички гости на изпращане – на тези, на които не успя да целуне бузките, целуна ръцете, други получиха въздушни целувки отдалечавайки се…

А аз сънувах странен сън през нощта: обикалях безцелно с фотоапарат в ръка и снимах всичко, което привлечеше вниманието ми и попаднеше в обектива ми. А снимките се отпечатваха във формата на сърце…

Advertisements