Много хора (включително и аз до скоро) смятат, че да се отворят към света би ги направило уязвими. Затова се затварят, заключват, бронират, опитвайки се да се предпазят. Да предпазят себе си от външния свят, приемайки го за враждебен, чужд, агресивен. Защо е нужно да се пазят? И дали наистина външният свят е враждебен и агресивен?

Пазят се, някои от опит, други за всеки случай, защото знаят, че “отварянето” боли. А защо боли? Боли, защото сме целите в рани. Душите ни са толкова наранени, че всеки допир, всяко съприкосновение с външния свят би им причинило болка, ако ги “съблечем” голи, ако свалим броните, маските, ако се отворим.

Затварянето ни е мотивирано от страх. Страх, че някой може да докосне раните, които ние не сме излекували (които дори не ни минава през ума, че можем да излекуваме). Или страх, че някой може да ни нанесе нови рани на още незарастналото място на старите…

Но общуването между хора, които са бронирали душите си и умовете си, е трудно и болезнено. То е невъзможно. А възможна ли е любовта в този болен от страх свят?…

Там, където има страх, не може да има любов. И така, ние сме толкова заети да пазим раните си (уязвимите, слабите си места), че без да искаме заживяваме един псевдо-живот и така свикваме с него, че вече ни е трудно да си го представим по друг начин.

Светът е пълен с псевдо-човеци, които живеят псевдо-животи и изпитват псевдо-любови и псевдо-щастия. Бронирани, маскирани, страхливи човеци, които всъщност отдавна са забравили кои са. Някои са се срастнали с маските и броните си и са повярвали, че те са истинската им същност. Не помнят кой стои под/зад тях. А припомнянето би било не по-малко болезнено от докосването на раните в душите им…Макар и фалшив, животът, който са избрали, им носи някакво удобство, някакво спокойствие, някакъв уют. Не ги съдя, разбирам ги. Но не ги оправдавам. И продължавам да вярвам, че под наслоените пластове грим, с който са се покрили, все още има живи човеци, жадни за истински живот, които един ден ще се събудят и ще изпитат истинско облекчение. Ще променят собствения си живот, неусетно променяйки живота и на своите близки. И така ще заживеем в един съвършено нов свят. Звучи като утопия, нали? А аз изглеждам смешна в детинската си наивност? Така да бъде. Въпрос на избор.

Промяната на статуквото е разтърсваща. Налага разместване на цели дебели пластове и пренареждане на живота в изцяло нов ред. Изисква смелост, за да бъде направена съзнателно и волево. А смелостта не е присъща на страхливите хора – малките човеци, за които говори В. Райх и бронираните им характери.

В „Пророчествата на толтеките“ Дон Мигел Руис пише така:

Всички учители на Земята се опитват да ни кажат едно и също – в нас има нещо удивително и ние можем да се свържем с него. Умът е живо същество. Умът приема и асимилира емоциите, които идват с идеите. Колкото повече учители говорят за безмълвното познание, толкова повече хора ще възприемат тези представи.

Това е пророчеството за новото човечество.Човешките същества ще узнаят кои са.

Същият този човек разказва за така наречения от толтеките „сън за ада“ в книгата си „Овладяване на любовта“:

„Искам да си представите, че живеете на планета, където всеки неин жител има кожно заболяване. Хората на вашата планета са страдали от тази болест в продължение на  2 или 3 хиляди години. Целите им тела са покрити с рани, които са се инфектирали, и наистина болят, когато ги докоснеш. Разбира се те вярват, че това е нормалната физиология на кожата. Дори медицинските книги описват тази болест като нормално състояние. Когато хората се раждат, кожата им е здрава, но след около три или четири години започват да се появяват първите рани. Когато станат тинейджъри, целите им тела се покриват с рани.

Можете ли да си представите как тези хора ще се държат един с друг? За да общуват помежду си, те трябва да пазят раните си. Те почти не се докосват, защото е много болезнено. Ако случайно докоснеш кожата на някой, това е толкова болезнено, че той веднага се ядосва и докосва твоята само за да си го върне. Все пак инстинктът за любов е толкова силен, че плащаме високата цена, за да влизаме във взаимоотношения с другите.

Представете си, че един ден се случва чудо. Събуждате се и виждате, че кожата ви е напълно излекувана. Няма повече рани и не боли, когато ви докосват. Здравата кожа, която можете да докоснете, се чувства прекрасно, защото тя е създадена да усеща и възприема. Можете ли да си представиш себе си със здрава кожа в свят, където всички са болни от кожно заболяване? Не можете да докосвате другите, защото това ще ги нарани и никой не ви докосва, защото си мисли, че и вас ще ви заболи.

Ако можете да си представите това, може би ще успеете да разберете какво би изпитал от контакта си с човешките същества някой от друга планета, дошъл да ни посети. Но не кожата ни е обсипана с  рани. Това, което ще открие посетителят е, че човешкият ум е болен от болест, наречена страх. Подобно на инфектираната кожа, нашето емоционално тяло е цялото с рани, които са инфектирани с емоционална отрова. Този страх се проявява като гняв, омраза, тъга, завист,  лицемерие. Резултатът от тази болест са всички емоции, които карат хората да страдат.“

„Хората живеят в непрекъснат страх да не бъдат наранени и това създава голяма драма, където и да отидем. Начинът, по който хората се отнасят един с друг, е толкова емоционално болезнен, че ние без очевидна причина се разгневяваме, ставаме ревниви, завистливи, тъжни. Да кажем “обичам те” дори може да бъде твърде плашещо. Но въпреки, че е болезнено и страшно да си контактуваме емоционално, ние продължаваме да влизаме във взаимоотношения, сключваме брак, раждаме деца.“

„За да защитим нашите емоционални рани, и поради страха да не бъдем наранени, ние хората създаваме нещо много сложно в нашите умове – голяма система на отричане. В тази система на отричане ние ставаме перфектни лъжци. Лъжем толкова перфектно, че лъжем и самите себе си и дори вярваме на лъжите си. Не забелязваме, че лъжем или понякога, когато забелязваме, оправдаваме и извиняваме лъжата, за да предпазим себе си от болката на раните си.“

Остава ни да вярваме, че предказанието на толтеките за „новото човечество“ ще се сбъднат. А повярваме ли, може би ще направим така, че наистина да ги сбъднем.