“И ако не си способен да се трудиш с любов, а само с отврата, тогава по-добре откажи се от работа, седни пред портите на храма и проси милостиня от онези, които се трудят с отрада. Защото печеш ли хляб бездушно, той ще е горчив и едва наполовина ще утолява човешкия глад. И мачкаш ли гроздето с омерзение, то ще влее във виното отрова. И ако макар да пееш като ангел, не ти се нрави да пееш, ще правиш людските уши глухи за звуците на деня и нощта.”

Това е откъс от книгата “Пророкът” на Халил Джубран. Една много малка книжка, пълна с “големи” мисли. Сетих се за нея, често виждайки хора с недоволни физиономии, апатично отношение към живота и работещи с неудоволствие, досада, почти насила. Те сякаш биха искали да се занимават с нещо друго, но смятат, че нямат избор и осъзнаването на този факт ги прави или депресирани, или раздразнителни. Ако, обаче, ги попиташ какво им харесва да работят, с какво биха искали да се занимават, какви са техните таланти и кое е тяхното призвание, те нямат отговор. Много често са получили образование, което не е по вкуса им, а е следствие от инертно следване на шаблони и модели – на родителите си, на обществото…

Разбира се, има такива, които от малки знаят какви искат да станат като пораснат и си следват мечтата. Вероятно, още като малки, са ги питали какво им харесва да правят и какви мечтаят да бъдат, т.е. поставили са им въпроса, който е така важен за реализирането на техния потенциал в бъдеще. А не е нужно дори да са ги питали, достатъчно е просто да са ги научили да се питат сами себе си…

И тук стигам до онова, което занимава мислите ми от доста години насам. Как да разпознаем, развием и изразим своите дарби, таланти и умения? Подозирам, че на Запад знаят по-добре и по-отдавна отговорът на този въпрос. Поне така ми изглежда – че някой се грижи да научи младите хора на това.

Винаги съм смятала за щастливци хората, които са намерили призванието си или са превърнали хобито си в професия, или най-просто казано – кефят се на това, с което се занимават, чувстват се вдъхновени, удовлетворени, заредени. Толкова просто изглежда: за да ти се получават нещата, е необходимо да харесваш това, което правиш. В идеалния случай – по никакъв начин да не се налага да правиш компромиси. Да извършваш труда си с любов. Любовта вдъхновява. Независмо каква е професията ни, трудът е творчество, създаване, т.е. нуждае се от вдъхновение, двигател. В противен случай, резултатите са посредствени или дори окаяни. Любовта, т.е. отговорите на въпроса “Какво обичам да правя, какво ме вдъхновява и кара да се чувствам щастлив?” идват от сърцето, нали? Сърцето “знае” отговорите, те са там. Умът ни, съзнанието ни, обаче, не ги знае. Опитвайки се да ги намерим с ума си, ще се провалим. И ще се наредим в многобройните редици от хора, извършващи някаква си дейност без всякакво желание и вдъхновение – хлябът ще е горчив, виното – кисело, а ушите на хората ще остават глухи за нашите песни…

Тази тема е толкова огромна, че по нея може да се пише седмици наред…Един канадски психоаналитик, Ги Корно, е изписал доста по нея в книгата си “Най-доброто в нас”. За което му благодаря. Както и на човека, който ми препоръча тази книга:)
Краткият извод, до който аз стигнах, разсъждавайки за най-доброто в нас е, че човек има два избора за това как да живее живота си: 1. пасивно, т.е. реагирайки, отразявайки случващото се в действителността или 2. активно, т.е. създавайки случващото се в своята реалност. Аз избирам 2. А вие?