Етикети

, ,

боабаб

Има едни особено трудни за преживяване дни в живота ми, в които виждам как някоя илюзия започва да се разпада бавно, но категорично и необратимо. Виждам и усещам това толкова осезаемо, колкото срутващата се отсреща стара сграда, която булдозерът разбива от няколко дни насам. Като зрител в 3D кино зала седя и гледам с ококорени очи и хем съм вътре във филма, хем съм само наблюдател…Странно едно такова…

В началото беше болезнено и зловещо, но постепенно започва да става ободряващо, отрезвяващо и дори забавно. Какво са илюзиите? Чиста проба бягство от реалността, нахлузване на розовите очила или просто обличане на фактите в красива и приятна за окото и душата ни одежда. Хич нямам и намерение да се задълбавам във философстване на тема „Що е то илюзия и има ли тя почва у мен?“. То е ясно, има, и то яка почва. Такава, върху която виреят гигантски като боабаби илюзии, които в началото са давали вид на крехки, много преходни и лесно изкореними тревички, но аз съм се погрижила грижливо да си ги отглеждам и поливам, докато не станат толкова големи, че започнат непрекъснато да хвърлят сянка върху иначе светлата ми главица…

В подобни дни направо не искам да поглеждам какви поетични строфи съм наредила в архивите на сайта, защото ми се гади от тях. Ако този блог беше един най-обикновен тефтер (аз хубаво си пишех в синия тефтер по-рано), щях да накъсам всички листи със стихове до един, влизайки в ролята на своеобразен булдозер, който разрушава всички наивни и розови сънища! Не че не мога просто да ги изтрия сега, но няма – ще ги запазя, защото те са част от дневника ми, от моя път, от моето израстване. История, която е хубаво да се помни. За урок.

Някакъв вид авто-хейт, смесен с авто-ирония, се получава в подобни дни. Порасналата (с маааалко повече) Виржини сочи с пръст наивната и незряла все още нейна предшественичка и й едновременно й се присмива като по-голяма сестра и й се кара като строга, но загрижена майка. Няколко Виржинита от няколко различни свята, периода, пласта се срещат и заживяват заедно за един кратък миг. Въобще…не скучая в тези дни:)

Разпадът на илюзиите се случва горе-долу така: преди много време някакъв лекичък трус ги е пропукало едва забележимо. Тя, пукнатината, си я има, и, като се замисля, се вижда с просто око. Ама така мисля сега, когато съм махнала розовите очила. Обаче, като гледаш през тях, розовите им стъкла имат свойството да изглаждат, орозовяват всякакви пукнатини и да ги правят невидими. Това розовите очила са голяма работа! След първия трус, следват още редица трусове, за които става все по-лесно да разклатят вече пропуканата илюзия. Значи, тя, илюзията, не се дава току-така! Тя толкова години е била отглеждана, толкова усилия е погълнала, толкова тефтери е изпълнила със стихове…няма ей-така, хоп, да се предаде сега на някакви си трусове. Ще се опита да се задържи на всяка цена, ще повика за подкрепление още напудрени в розово факти, с които да запълни пробойните…

Така постепенно, идва денят, в който илюзията няма повече сили и се предава. Розовите очила падат и аз виждам как на забавен каданс по земята започват падат розови отломки от една огромна илюзия…Тези отломки се отлепят от нея една по една и бавно започват да приближават земята. Аз стоя срещу нея, като пред кино-екран (3D, нали се сещате?), бореща се с чувството на носталгия, и започвам да осъзнавам случващото се едва когато първата отломка се сгромоляса точно под носа ми. Трясъкът ме сепва и аз се опомням…Започвам да разбирам, че това не е филмова прожекция, а моето собствено завръщане в реалността…

Най-хубавата част е тази, в която сядам на земята сред руините на собствената си илюзия, и започвам да разглеждам парче по парче своето жалко творение. Парчетата са като археологически находки, чиито произход постепенно започвам да разбирам и които ме отвеждат в едни по-стари времена назад в историята…там, където започва всичко…

Людмила Филипова го е казала много точно в „Анатомия на илюзиите“:

Илюзиите имат свойството да обличат фактите в търсените от нас одежди (…) Сами по себе си фактите нямат цвят, ни лице. Опаковките на фактите обаче са нашите илюзии. Всеки човек облича заобикалящата го информация в уникални форми и одежди. Тогава се появяват заблудите, истината и лъжата, грозното и доброто, разочарованието, но и любовта.

Мда…Хубавото е, че все пак има хепи-енд. След разочарованието и преди да сложиш точката идва любовта…

Advertisements