Етикети

, ,

„To love is not to look at one another: it is to look, together, in the same direction.“
Antoine de Saint Exupéry

Представи си залез. На морския бряг. На висока скала. Аз и ти сме на нея. Всеки усеща присъствието на другия. Усеща дъха му, допира ми, емоцията му. И гледаме залеза.

А сега си представи залез. Пак на морския бряг. Пак на висока скала. Но ти си на нея сама. Не усещаш ничий дъх, допир или емоция. И гледаш залеза. А аз съм някъде на брега на някакво друго море, на някаква друга скала. И гледам същия залез. Всеки от нас е поразен от гледката
и в желанието си да сподели с другия … му изпраща СМС, с описание на
собствения си залез. СМС – до 143 символа.

Виж колко си приличат двете неща. И колко грандиозно се различават.
Почувствай го.

Но защо? Каква е причината поезията на първото да се трансформира в
толкова баналната, дори леко отблъскваща проза на второто? Та нали
залезът си е залез!?

Моето предположение – гледните точки. В единия случай тя е една, обща
гледна точка. В другия – две различни. Иначе света около нас си е все
същия. Бил е такъв и вероятно ще си остане такъв и след нас.

Така стигам до извод №1: Взаимността е жива при наличие на обща гледна точка.

Ок, да видим какво имаме. Ти имаш своите, а аз моите гледни точки. Те
са различни. Не знам дали изобщо е възможно да бъдат еднакви. Дали има
такива хора, които въпреки различния път, по който са вървели, да са
виждали напълно едни и същи неща. Лично аз се съмнявам, а и нещо
повече – благодарен съм, че няма пълно покритие. В това виждам страхотен шанс.

Интуитивно чувствайки верността на „извод №1“, се заемаме със задачата да изработим общи гледни точки. Но как? По кой начин!?

И често избираме грешния начин…

Всеки от нас започва „свещена война“ за налагането на собствените си представи и разбирания и утвърждаването им като общи. Мотивите за тази „война“ са повече от мили. Тя се води в името на взаимността, любовта, щастието. Обаче бъркаме ужасно в избора си на оръжия. И в стратегията. И в тактиката. Изобщо – много сбъркана война. И нищо чудно, че основното ни занимание в нея е да превъзваме рани и да броим загуби. Без никой от нас да може да се похвали с напредък по който и да е фронт.

Това е война на изтощение, война, която ще се води до пълното отпадане на единия „противник“. Абсурдното е, че „победителят“ би изчезнал от мъка по този, който години наред се е опитвал да победи. Независимо каква форма би имала „победата“. „Победителят“ всъщност би бил истинският губещ. Както и победеният. Накратко – водим война, която НЕ МОЖЕ да бъде спечелена. Никога и при никакви обстоятелства.

Добре, тогава какво? Как да стигнем до свещената обща гледна точка.
Как да постигнем така желаната от нас взаимност?

Извод №2 – да смесваме, вместо да сблъскваме. Да направим едно
по-голямо цяло, което да обедини двете по-малки. Да градим, вместо да
разрушаваме.

Мда, признавам, звучи твърде пожелателно, даже някак патетично. Защото
не е лесно. Не, всъщност е много трудно, защото тук започва да работи Егото.

Егати Егата!

А колко хубаво би могло да бъде…

Различната гледна точка на другия е като златна мина. Има „далавера“ в нея. И аз съм готов да пия от този извор. Да вкуся различно усещане за света през теб. И ако по някаква случайност ти изпиташ същото, тогава ще мога да нахраня този ненаситен Его-звяр, който ще миряса спокоен, вместо да беснее необуздано и да се чудя какви синджири да му слагам още. Тогава ще бъде и моето, ще бъде и твоето. И събрани в едно, те ще бъдат нашето.

Не знам дали не бълнувам, дали това не са илюзорни фантазии. Знам
само, че не е невъзможно. А наградата за успеха е толкова голяма, че,
за мен, си струва да се опитва цял живот.


Advertisements