Етикети

, , ,

Основната разлика между обикновения човек и воина е, че воинът приема всичко като предизвикателство, докато за обикновения човек то е или благословия, или проклятие.” (Дон Жуан)

Когато бях малка, майка ми винаги ми повтаряше, че червеният цвят не ми отива. В редките случаи, в които си позволях да облека червена дреха, тя изразяваше, макар и деликатно, категоричното си неодобрение. Не бях обръщала внимание на специалното ми отношение към червения цвят до преди няколко години, когато установих, че в гардероба ми няма нито една червена дреха…

Когато бях малка, баба ми винаги ми повтаряше да не влизам в конфликти, да остъпвам, да премълчавам, да броя до десет преди да кажа нещо, когато съм ядосана или обидена. Не се бях замисляла за това до преди две години, когато участвах в един психологически тренинг на тема “Избор ли е щастието?”.

В една от игрите трябваше да вляза в ролята на воин. Справих се без проблем с ролите на сирак-скитник и просяк (хм…каква “изненада”), както и с тази на магьосник. Но преди магьосника беше ред на воина и тогава се случи нещо интересно: водещите загасиха лампите и запалиха някакви приглушени червени светлини и, най-наочаквано и стряскащо за всички, единият водещ извади някакъв тъпан и започна с всичка сила да го удря.

Червената светлина в тъмната стая, в комбинация с кънтящите удари по тъпана, които ставаха все по-бързи и по-бързи като в африкански племенен ритуал край огъня, бяха зловещи. За мен. С всички участници, стоящи прави насред стаята, включително и аз, се случи едно и също нещо – рязко повишаване на адреналина, възбуда и очакване. Моята реакция, обаче, беше много по-различна от тази на останалите. Трябваше ми около една минута, за да се откажа от участие в играта. Асоциирах обстановката с враждебност, агресивност, нещо, което ми е непознато и съм била възпитана да избягвам. И просто се оттеглих и наблюдавах случващото се отстрани. Всъщност, не бях единственият човек, който отказа да участва. Отказа се и един добре сложен мъж на средна възраст, но неговите мотиви бяха малко по-различни от моите. Той сподели, че се страхува да даде израз на своя воин, защото не е сигурен дали ще успее да го овладее…

Наблюдавах някои от участниците, които ми се струваха най-автентични и неподправени. Те влязоха в ролята на воини от раз, смело, уверено и с кеф, така като че ли си приготвяха сутрешното кафе. Имаше такива, които крещяха, мъжките крясъци по-скоро наподобяваха рев и ми напомняха за разярени хищници. Някои танцуваха, скачаха, други седяха на място и се биеха в гърдите. Понеже бяхме разделени на две групи, след като свърши първата група, беше ред на втората да влезе в играта. На някои участници от първата група толкова много им беше харесало, че участваха повторно с другата група.

И всичко това за мен беше напълно непонятно и противоестествено…

Едно от важните осъзнавания, с които си тръгнах от този тренинг, беше: “У мен няма никакъв воин…” А това означаваше само едно – аз не мога да се боря и да отстоявам себе си.

Винаги съм асоциирала червения цвят с агресия, с тестостерон, с мъжкото начало. Бях обаче проспуснала момента, че у всеки човек трябва да има дозирана, здрава агресия и че не е нужно да бъдеш терорист, а просто воин. Както и един друг момент – че червеният цвят е израз и на страстта – не само любовната, но и онази, която е по-скоро сила, настървение, целеустременост.

Много мислих за преживяването с воина. Убедена бях, че и у мен, както у всички други участници и хора въобще, има и сирак-скитник, и просяк, и воин, и магьосник. Има и от всички цветове, включително и червено. Осъзнах едно: моята уплаха и нежелание да участвам бяха продиктувани не от червените прожектори и блъскането на тъпана, а от непознатото. У мен има воин, но аз никога не съм го виждала и показвала, следователно аз не го познавам. То е бил подтиснат и наврян някъде много надълбоко. На едно нежно и възпитано малко момиченце със сини очи и кестеняви букли не му отива да се държи като воин. На него му отива да е сдържано, кротко, срамежливо, облечено в бяло почти като ангелче…

Воинът в мен беше заспал дълбок сън още в детството ми и аз трябваше да го събудя, за да се запознаем. Само тогава ще спра да се страхувам от него, ще започна да нося червени дрехи и те ще започнат да ми отиват. “Прекаленият светец и Богу не е драг” все пак и…”по-добре късно, отколкото никога”…С тези два лозунга под мишница, се заех с нелеката задача да извадя воина наяве и да се науча на здрава агресия.

Около две години по-късно, с воина се познаваме вече доста добре. В гардероба, дома ми, аксесоарите ми има ярко червени дрехи/предмети, червеният лак за нокти вече не ми стои така абсурдно както преди и започва да ми отива. Преразгледах отношенията си с някои хора от обкръжението ми, стила си на поведение като цяло и внесох по една здравословна доза войнско червено и там. Не беше много лесно, за околните понякога беше странно, друг път дори болезнено или неприемливо. Но си струваше онзи тъпан да забие в моето сърце и да опозная червената страна на живота.