Етикети

„Пилешка супа за душата“ е меко казано странно заглавие. Купих си тази книга отдавна, но тя все чакаше ред да я започна (заедно с една дузина други книги).

За съжаление, наскоро трябваше да прекарам със сина ми една седмица в болница. Застанах пред домашната библиотека с идеята да взема някоя книга, за да почитам, докато той спи. И ръката ми сама посегна към тази книга, случайно.

В крайна сметка взех три книги (типично за мен, едно никога не е достатъчно, а и настроенията се менят, добре е да има четиво за различни емоционални нагласи:)).

Тази книжка, която съдържа „101 истории, които стоплят сърцето и възвисяват духа“, беше изчетена за отрицателно време в болницата. Не знам дали в съдържанието й наистина имаше толкова топлина и мъдрост, колкото на мен ми се стори, но в него имаше точно това, от което се нуждаех в онзи момент.

Имаме нужда от четири прегръдки дневно, за да оцелеем. Имаме нужда от осем прегръдки, за да поддържаме добрата си форма. Имаме нужда от дванадесет прегръдки всеки ден, за да растем.

Избрах някои разкази от книжката и днес искам да споделя първия от тях.

Едно съвършено американско семейство

Делиа Ефрън

Десет и тридесет на една съвършена съботна утрин и ние сме за момента съвършеното американско семейство. Съпругата ми заведе шестгодишния ни син на първия му урок по пиано. Четиринадесетгодишният още не се е излюпил от сън. Четиригодишният наблюдава в другата стая как мънички човекоподобни същества се хвърлят едно срещу друго. Аз седя до кухненската маса и чета вестника.

Арън Малакай, четиригодишният, очевидно отегчен от анимационната сеч и от значителната си лична мощ, придобита от стискането на дистанционното, нарушава пространството ми.

— Гладен съм — казва той.

— Искаш ли още каша?

— Не.

— Малко кисело мляко?

— Не.

— Искаш ли яйца?

— Не. Може ли малко сладолед?

— Не.

Доколкото знам, сладоледът може да бъде далеч по-хранителен от преработената каша или от натъпканите с антибиотици яйца, но, според моите разбирания, не е правилно да се яде сладолед в десет и четиридесет и пет в събота сутрин.

Тишина. Около четири секунди..

— Тате, още много ни остава да живеем, нали?

— Да, Арън, още много.

— На мен, на теб и на мама ли?

— Точно така.

— И на Айзък ли?

— Да.

— А на Бен?

— И на Бен. На теб, на мен, на мама, на Айзък и на Бен.

— Ще живеем дълго, докато всички хора умрат.

— Какво искаш да кажеш?

— Докато всички хора умрат и динозаврите се върнат.

Арън сяда на масата, с крака, кръстосани като на някой Буда, в средата на вестника ми.

— Какво искаш да кажеш с това „докато всички хора умрат“, Арън?

— Ти каза, че всеки човек умира. Когато всички умрат, тогава динозаврите ще се върнат. Пещерните хора са живели в пещери. В пещери на динозаври.След това динозаврите се върнали и ги направили на мармалад.

Осъзнавам, че дори за Арън животът вече е една ограничена икономика с ресурси, които могат внезапно да се изчерпят. Представя си себе си и нас някъде по неговата траектория, която завършва с несигурност и загуба.

Налага ми се да взема решение, съобразено с нормите на етиката. Какво трябва да направя? Трябва ли да се опитам да му говоря за Бога, за спасението и вечността? Или пък да му подхвърля някоя измишльотина от рода на: „Тялото ти е обвивка и след като умреш, душата ти ще отлети и ще се събере с душите на всички останали и ще продължи да живее вечно.“?

Дали да го оставя, обзет от несигурност и нетърпение — не, защото ми се струва, че той се вълнува истински? Да се опитам ли да го направя ентусиазиран екзистенциалист или да го накарам да се почувства по-добре?

Не зная. Гледам вестника втренчено. В петък вечер „Селтикс“ неизменно губят. Лари Бърд е ядосан на някого, но не мога да разбера на кого, защото крачето на Арън ми пречи да прочета. Не зная, но моята нервна, пристрастена чувствителност на човек от средната класа ми нашепва, че този момент е много важен, момент, в който се оформя начинът, по който Арън ще изгради своя светоглед. Или може би причината да мисля по този начин е именно нервната ми, пристрастена чувствителност на човек от средната класа. Ако животът и смъртта са илюзия, тогава защо трябва да си губя времето и да се занимавам с начина, по който някой друг ги разбира?

На масата Арън се забавлява с един войник-играчка — вдига му ръцете и се опитва да го закрепи прав, но той се олюлява. Лари Бърд бил ядосан на Кевин МакХейл. Не, не на Кевин МакХейл, а на Докери Сиктинг. Докери Сиктинг вече не е в „Селтикс“. Какво ли е станало с него? Всичко умира, всичко свършва. Докери Сиктинг в „Сакраменто“ ли играе или в „Орландо“, или е изчезнал нанякъде?

Не бива да подценявам начина, по който Арън разбира живота и смъртта, защото искам той да има силно развито чувство за ред, чувство, че животът си тече по установени правила. Веднага се разбира, че по отношение на мен монахините и свещениците са си свършили работата добре. Това е или агония, или блаженство. Раят и адът, които нямат нищо общо помежду си. Ти или си с Бога, или си в казана, където е жежко. Не искам Арън да се опари, но искам той да има силен дух. Невротичното, но неизбежно нетърпение може да дойде по-късно.

Възможно ли е това? Възможно ли е да имаш чувството, че Бог, духът, кармата, каквото и да е друго — са отвъд нашето познание, и това да не накърнява съществуването на личността, да не я обременява? Ако използваме езика на онтологията, може ли хем да изядем тортата, хем тя да си остане цяла? Дали пък тяхната крехка чувствителност, тяхната „отвъдност“ няма да пострада от подобно действие?

Като почувствах оживлението на масата леко да нараства, разбрах, че Арън вече се отегчава от войника си. Реших да се възползвам от приближаващия драматичен момент, ижашлях се и започнах с професионален тон:

— Арън, смъртта е нещо, което някои хора вярват, че…

— Татко — прекъсва ме Арън, — може ли да изиграем една видео игра? В нея няма много насилие —обяснява той, жестикулирайки с ръце. — Не е от онези игри, в които убиват. Момчетата само малко се понатупват.

— Да — казвам аз с известно облекчение, — хайде да си поиграем с видеоигрите. Но най-напред трябва да направим нещо друго. Какво? — Арън спира и вече стигнал на половината път до аркадата се обръща към мен.

— Най-напред да хапнем малко сладолед.

Още една съвършена събота за едно съвършено семейство. Засега.