Етикети

, , , ,

От много време насам се опитвам да разбера защо черно-бялата фотография ме вълнува толкова по-силно от цветната; защо хич не ме привлича идеята да се покача на един голям и груб джип, а много повече ме привлича придвижването с велосипед; защо харесвам изящни старинни мебели от дърво, а не нови, модерни и лъскави cutting-edge мебели; защо обичам да слушам Cesaria Evora, Buena Vista Social Club, Gotan Project, Mariza, Dulce Pontes, Buika, Zaz, автентичен български фолклор, а не Джъстин Тимбърлейк, Бионсе, Ягода, Малина, Ивана, Петкана и др.; защо обожавам миризмата на нови книги и въпреки неудобството при четенето им (особено в легнало положение:)), ги предпочитам пред електронните книги; защо толкова обичам малки, забутани галерийки и бутици, а не големите лъскави молове?…

Днешният дъждовен ден и снощната вечеря на свещи в знак на съпричастност към Денят на Земята отново ме върнаха към тези въпроси…Чудя се дали не съм се родила в неподходящата епоха… Както в „Полунощ в Париж“? (Хм…този филм страшно ми хареса…)

Има една книга: „Механизмите на удоволствието. Защо харесваме нещата, които харесваме?“. В нея авторът, Пол Блум, обяснява удоволствието, което човек изпитва от различни неща, не с елеметарна сетивна реакция, а с убежденията му за скритата природа, същността на определен обект, незвисимо дали става дума за плюшено мече, „Ролекс“, картина на Пикасо или брачния партньор.

„Скритата природа“ на нещата…Ето това е. Посланията, закодирани в нещата, които ме привличат, асоциациите, които пораждат, „копчетата“ в душата ми, които натискат…А душата ми е жадна за истински, направени от сърце неща, неподправени, ненапудрени, не-тунинговани, естествени, без грим, подсладители, набухватели, оцветители и др.; въздействащи не с ефектност, лъскавост, мащабност, а с вълнуващите си послания, скрити зад простота и деликатност и със стремежа си към автентичност, а не оригиналност; неща, които не се виждат с очите, а с душата; неща, които ни доближават до истинската ни природа, а не ни отдалечават от нея…

„Невероятната съдба на Амели Пулен“ ми е един от любимите филми, не защото е френски:) А защото това е филм за малките неща, които за повечето хора са незначителни подробности, фон, пясък…, неща, които забелязват малцина – кората на прясно изпечения хляб, резките от чаршафите по бузата сутрин, мирисът на нови книги, усещането да гмурнеш ръката си надълбоко в чувала със зърно, да счупиш коричката на крема брюле с върха на лъжичката, да хвърляш камъчета по повърхността на реката, правейки жабки…

От къде идва тази носталгия, пак се питам аз…? Носталгия ли е въобще и носталгия по какво всъщност…? По друго време? По друг живот? По други емоционални състояния?

Все още не знам. Вероятно е копнеж по времената, в които хората бяха човеци, а не стадни консуматори, чиито стремежи стигат до плазма, джип, iPhone, сокоизстисквачка, яйцеварка, машина за кисело мляко, машина за пуканки, машина за хляб, машина за рязане, кълцане, разбиване, месене, стъргане (скоро очаквам да създадат и машина за сдъвкване на храната, за да не си губят хората времето да дъвчат) и т.н.; когато хората се гледаха в очите и разговаряха за нещата от живота край масата вечер, а не се взираха в телевизора, защото няма какво да си кажат…Носталгия не по други времена, а по-скоро носталгия по хората. Човеците ми липсват…

Не съм ретрограден или консервативен човек, нито съм down-shifter, който иска да си свети със свещи и да си топли вода с бързовар, а недай си боже да няма въобще топла вода! Благославям човека, който е измислил модерните пелени за бебета (демек памперсите), тенджерата под налягане, кафе-машината, компютъра, интернета, телефона, самолетите и т.н. Ама покрай всичките тези „екстри на живота“, луксозни изцепки, суета и поза, хората забравиха сърцата си, душите си, книгите, разговорите на живо, усмивките, молитвите, благодарностите, цветята, дърветата, музиката, разходките…

Advertisements