Етикети

, , , ,

Номерчето, написано на листчето ми, е 15, т.е. преди мен в кабинета ще влязат цели…14 човека! Всеки ще седи по 15 минути средно, 14×15 прави…абе не ми се смята, но ми се вижда като да е няколко часа поне!!! С тези мисли в главата плахичко отварям вратата на медицинския център. Рутинните, профилактични прегледи са ми от най-досадните, ама няма как, отдавна се скътавам, време ми е.

Влизам. Вътре – само трима човека. Бре! Аз си нося дебела книга с 300 страници в чантата, щото съм се подготвила да чакам… Пък то сега какво? Няма да мога да си почета на спокойствие. Въздухът е тежък, но на нито една от трите чакащи баби не им прави впечатление. Виждам, че има тераса с масичка и столчета и веднага се насочвам натам. Сядам отвън и отварям книгата. Навън пече едно хубаво слънчице, пеят птички, едно цъфнало дърво се надвесило точно над главата ми и ухае ли, ухае….Вдишвам дълбоко, усмихвам се и зачитам страницата с буукмаркера…

– Добър ден! – поглеждам – усмихната медицинска сестра с бяла престилка пали цигара и застава точно до мен. – Ау, че хубаво е напекло!…Там, където седите, е мръсно, изчистихте ли си столчето?

Докато отговарям на сестрата, подухва някакъв ветрец и от дървото бавно завалява дъжд…от бели цветчета… Капят точно върху разтворената ми книга…Усмихвам се. Сестрата мисли, че на нея…А аз поглеждам към сипещите се цветчета и съм сигурна, че в този миг те ми намигат…Затварям книгата. То е ясно, че има саботаж и няма да мога да си почета.

Прегледът минава също толкова бързо, колкото и чакането преди него. Жалко…Довиждане, бели цветчета…

На връщане минавам покрай църква и леко забавям крачка, за миг колебаейки се дали да не вляза…Не влизам. И не знам защо вдигам поглед към камбанарията й. Чудя се защо да влизам – не е ли Бог там високо над камбанарията, а не под купола на църквата? Ако имам нещо да му кажа, мога да го направя и без да влизам, нали? Докато си мисля това, вървейки по тротоара, една черна котка се втурва и пресича пътя ми. Мамка му! Бог понякога има доста черно чувство за хумор…Защо ли не влязох все пак в църквата!?

Срещу мен идва един тинейджър. И двамата сме на път да пресечим мислената линия, по която току-що пробяга котката. Въпросът е кой ще е първи…Дали да не забавя крачка? Или пък да пресека отсреща? Абе това е просто котка, какво като е черна!? Горките черни котенца винаги са избягвани и мразени…Какво му стана на този тинейджър!? Изведнъж хукна напред, сякаш искаше да ме изпревари! И…не се наложи да пресичам…той мина първи по линията. За втори път се усмихвам. Чичкото, който излиза зад ъгъла си мисли, че се усмихвам на него. Нищо, днес не ми е за първи път:) Оглежда се, после едва доловимо и той се усмихва.

Трябва да се отбия в магазинчето на ъгъла да купя хляб. Тъкмо съм пред вратата и отвътре излиза една психично болна жена, която живее в квартала и по цял ден седи по пейките в парка, мърморейки след хората. Заставаме очи в очи. За първи път поглеждам в очите на психично болен човек. Е, знаех си, че, рано или късно, и това ще стане, ама днес не ми се вижда подходящ моментът…Жената стиска дръжката на вратата, твърдо решена да не ме пусне да вляза, гледа ме остро в очите и през изкривената й уста излиза:

– Само ти ли си?

Озъртам се. „Are you talking to me?“, викам си наум (така де, може пък да има някой зад мен). Докато се опитвам да реша как да постъпя, жената повтаря:

– Само ти ли си, казвай!

Бре, нещата взеха да загрубяват… Аз отдавна се опасявах, че в мен съжителстват няколко човека, ама тази как ме надуши!?

– Колко сте? Питам колко сте!? Казвай!

Аз ако знаех колко сме…щях да ти кажа и да ме пускаш, че и без друго бързам…

– Дръпни се от вратата, за да вляза – чувам гласа си.

– Колко сте…добре, разбрах. – казва жената и тръгва, примирена…

Влизам в магазина и виждам, че двете продавачки са вперили очи навън и зяпат развитието на случката пред вратата. Едната леко смутена, полу-виновна, ми обяснява: „Жената малко…не е добре…“. Абе малко…

Купувам хляба и тръгвам. Озвъртам се. Чисто е, лудата я няма.

След малко вече съм в двора на детската градина. Децата са шумни, усмихнати и заринати с пясък. Сашко копае тунел, Евка готви манджи:) Не им се тръгва. Нося им букетчета от нарциси – купих ги за по левче от една възрастна жена на пазара. Двата лева, които й дадох, ме накараха да се почувствам като най-големия благодетел, като видях усмивката й…Учителките се усмихват и вземат букетчетата, навеждат се и целуват децата по бузките. Става ми мило…и пак се усмихвам…

На тръгване от детската градина, точно до входа, една чисто бяла котка минава пред нас и пресича пътя ни…Що за ден беше това, чудя се аз, и се усмихвам…отново. Срещу мен се задава една майка и също се усмихва…

Днес, без да искам, накарах доста хора да се усмихнат, мисля си, докато вървим към тото-пункта да проверя фишовете от оня ден. Два фиша. За всеки случай.

– Имате…2 печалби – казва ми жената зад гишето. – Две тройки.

– Верно ли? – чудя се аз.

– Мамо, ще ни купиш ли желирани бонбони с паричките?…

C’est la vie…

Advertisements