Човек винаги има избор – все това повтарям. И този път е така. Това, че някой е влязъл в апартамента ни вчера и ми е откраднал лаптопа, си е факт, който не може да бъде променен. Не можем да влияем на нещата, които ни се случват, но можем да влияем на своите реакции в резултат от тези неща. Имам ситуация, следователно имам и избор. Мога да избера: 1. да плача, да се самообвинявам, самосъжалявам и окайвам съдбата си; 2. да се разгневя, да се тръшкам, да протестирам, да заплашвам, да търся възмездие; 3. да отида и да си купя нов лаптоп в опит да демонстрирам недосегаемост и да защитя честолюбието си (т.е. да се опитам да надцакам крадците и да се направя на мъж); 4. да приема хладнокръвно и смирено случилото се, да си извадя поука, да се усмихна и да продължа напред;

Недосегаеми можем да бъдем единствено в емоционален план – никой не може да ни причини нищо, освен ако ние самите не му позволим…

Избирам вариант 4.

Днес със сина ми сме свободни и ще прекараме заедно деня, който на всичкото отгоре е слънчев и прекрасен. Така че, след като сменяме патрона на вратата, избирам да прежаля архива от снимки и записки в лаптопа и да направим една туристическа обиколка на града. Обичам да обикалям града безцелно и да го разглеждам с очите на турист, а и Велико Търново всеки път ме изненадва с нови и интересни неща…

Слънцето напича паветата по живописните старинни улички, от витрините на галериите надничат сребърни бижута, керамични съдове, маслени платна, графики, икони, антични предмети, лампи, шалове, дървени и метални фигури, чуждестранни туристи зяпат как се прави кадаиф, спират и снимат на всяка крачка, по кафенетата местни младежи лентяйстват на припек…и така неусетно става обяд…

По предложение на сина ми, търсим ресторантче, което предлага пица и гледка към реката. Нали днес сме туристи:) Влизаме в кокетно малко ресторантче в средиземноморски стил и сядаме до прозорците. Реката се извива сред зеленината, а над нея, огряни от слънцето, са накацали старите бели къщи. В малката зала за непушачи няма никой друг освен нас. Поръчваме пиците и, поизморени, се наслаждаваме на блаженството, което се стича по краката ни.

Появяват се мъж и жена в пенсионна възраст и сядат в ъгъла. Не са двойка, а по-скоро кандидат-двойка. Жената е пригладила косата си в силно опъната опашка и е начервила устните си с ярко червено червило, в тон с плетената й блуза, която се подава изпод зеленото й сако, забравило годините си. Мъжът, малко по-нисък от нея, с побелели коси и мустак, изглежда като да си е облякъл най-тържествените дрехи, върху които е турил съответно и якето си за официални случаи, купено преди десетина години от битака. Говорят високо, жената кокетничи и гордо обяснява, че е избрала това заведение заради обстановката и гледката. Мъжът, който след малко става ясно, че не е от града и ще си ходи следобед с влака, не изглежда заинтригуван от гледката и сяда с гръб към нея. Заинтригуван е от менюто. Тържествеността на срещата им изисква да поръчат подобаващи питиета и ястия. Без колебание се спират на уиски. Малко, 2 пъти (и дамата иска). Въпросът на сервитьорката дали да е българско е повече от безсмислен (представям си как чичкото гордо поръчва 2 малки Джим Бийма, примерно, и ми става весело). Към уискито добавят таратор (!), с по 3 филии хляб (!!), питат за кебапчета, но сервитьорката им обяснява, че заведението предлага други видове аламинути (!). Решават да помислят малко. Докато мислят, посръбват малко от уискито, после малко от таратора и накрая тъпчат хляб.

В този момент влиза младо свежарско изглеждащо момиче с лилав чорапогащник, блуза на сини шарки, раиран шал и шарени кецове. Засилва се право към малката масичка до прозореца (последната с гледка към реката), сяда и вади лаптоп от раницата си. Поръчва капучино. Започва да цъка по клавишите, но видимо не е заинтересована от това, което прави, и го използва за параван, за да не изглежда тъпо. Пък и е някак фешънско да си покажеш лъскавия лаптоп, докато пиеш капучино…След малко от лаптопа зазвучва силна музика, момичето невъзмутимо си включва слушалките и музиката изчезва в тях. Гледам момичето и си спомням как преди десетина години и аз убивах време по кафенетата в Лондон…Само че с книга вместо лаптоп. След още малко момичето пита дали може да плати с кредитна карта. Сервитьорката я поглежда леко изнервено и почти успявам да чуя мислите й: “Едно кирливо капучино с карта ще ми го плащаш, как пък не!”.

Появява се млада двойка – момче и момиче на около 20, очевидно редовни клиенти. Симпатяги са, сядат точно до нас и веднага поръчват, Явно са много гладни, защото списъкът с поръчката им се получи доста дълъг. Говорят си тихичко, гледат да не привличат внимание. Малко по-късно примляскването на мусаката им се редува със звучни и мазни целувки…

– Устрем, воля, лидерство, посока, дух, здраве, идентичност…(Сашко чете думичките, изписани по чашата му с минерална вода) – Мамо, какво значи „идентичност“?

Влиза семейство с малко момиченце на около 3 годинки. Майка му сяда до него, бащата – отсреща, с гръб към двойката пенсионери. Двамата родители не си говорят изобщо. Гледат някъде встрани, но никога един към друг. Изглеждат отегчени и изчерпали способността си да се радват на живота. А скоро ще имат бебе…и момиченцето им бърбори така сладко… Бащата се изляга назад на стола, протяга крака напред и ги кръстосва. Разперва ръце на облегалката и започва да тактува с крак под ритъма на Рики Мартин. Предполагам, че така се изтяга и вкъщи пред телевизора и просто му е навик…Дочул откъс от разговора на пенсионерската двойка зад гърба си (“Най-обичам дроб сърма, да си направя един килограм ориз с агнешки дреболии вътре!”), бащата им хвърля бърз поглед с отвращание и присмех, след което продължава да рее поглед наоколо. Междувременно, на мен нещо ми засяда и трудно храносмилам. Може би заради Рики Мартин…А може би не…Добре, че по време на десерта пускат “Бийтълс”:)

– „Идентичност“ е сложна думичка, Саше. Означава много неща и ммм…трудно ще ми е да ти я обясня май…Означава, например,…еднаквост, съотвествие, начина, по който човек възприема себе си и т.н…Ще ми дадеш ли да опитам от твоята пица? (деликатно насочвам разговора в друга посока, че на подобни сложни въпроси аз доскоро търсех отговора…).

Малко преди да си тръгнем, влизат две жени, около 60-те, приятелки. Отиват до прозорците и започват да се любуват на гледката, а очите и на двете блестят. Сядат на една от масите и си поръчват по една биричка. Дошли са да си побъбрят на по бира и да се порадват на живописната гледка. Лицата им са благи, топли и усмихнати…Не се озъртат, не кокетничат, не гледат с празни очи…

Като всеки мъж, след пицата, синът ми иска да си полегне и почине:) На излизане хвърлям поглед към хората, които ни заобикаляха в залата за непушачи, и се чудя защо в главата ми се наредиха всичките тези мисли…Двете възрастни дами си чукват чашите и отпиват, гледайки мечтателно през прозореца. Пожелавам си да доживея техните години, да имам техния блясък в очите и винаги да намирам поводи за радост:)

Животът е прекрасен именно защото е шарен!

……………………………………….

– Мамо, защо се усмихваш?

– Много те обичам, миличък!

– Знам. И аз теб.

🙂

Advertisements