Етикети

, ,

По някаква щастлива случайност, живея почти в парка – голям, чист, зелен и отскоро – ремонтиран (с европейска помощ подобриха качеството ни на живот още малко: сложиха нови пейки, реновираха алеите, направиха детска площадка и дори засяха райграс!):)

Цяла зима гледах настръхналите от студ дървета, гушещи клоните си едни в други в опит да се стоплят и да устоят на ледения вятър, и жадувах за топлите дни, в които от сутрин до вечер децата играят в парка, птиците се надпяват и бабите събират тен по пейките. Както и за летните вечери, в които разстиламе одеало на някоя полянка и си правим скромна бирена седянка/лежанка…

И откакто се запролети, всеки ден минавам през парка, където въздухът е особено свеж след хубав, живителен дъжд и не мога да се нарадвам – на люляците, които всеки ден са още малко по-разцъфнали, на дърветата, които всеки ден са все по-кичести и пъстри, на тревата, която всеки ден е все по-зелена и на хората, които всеки ден сякаш са по-усмихнати. Чудя се какво ли са видели тези дървета през всичките си години живот в парка, какви ли хора са се крили под сенките им, какви ли истории са чували птиците, кацнали по клоните им…Чудя се и колко ли години живееят птиците…? Как и от какво ли умират? И дали се прераждат…? За последното съм почти сигурна, защото не ме напуска усещането, че в предишния си живот съм била птица…Както и да е:)

Онзи ден, когато с дъщеричката ми си намерихме една „тайна“ полянка в парка пълна с цветя, после се разходихме цялото семейство из алеите и си побъбрихме на шарена сянка между дърветата, си мислех: „Какво повече му трябва на човек!?“…На мен лично, това ми е предостатъчно, за да се усмихвам и да се чувствам щастлива:)