Етикети

, , , ,

През 2001 година отидох в Лондон и се записах да уча английски език в едно училище близо до Хайд парк. Студентската ми виза позволяваше да работя 20 часа седмично (занятията бяха до обяд) и аз трябваше да си намеря работа. И понеже нивото на английския ми беше достатъчно добро, за да работя с клиенти, реших да се пробвам в кафенето на входа на метрото. То се казваше „Abbey Road Cafe“ и на витрините му пишеше official store for Beatles merchandise. Минавах край него по два пъти на ден и бях забелязала, че персоналът е много симпатичен, имаше едни винаги усмихнати хора там, които изглеждаха сякаш не работят, а се забавляват. Освен това бях подочула френска реч отвътре и, без да се колебая, влязох бодро и на чист френски език се самопредложих за работа. Е, добавих и една широка усмивка и приятелски поглед, разбира се:) Никъде нямаше обява, че търсят персонал.

Взеха ме. В продължение на почти една година, под звуците на „Бийтълс“ по няколко часа всеки ден, правех капучино и всякакви други видове кафета и чай по английски обичай. Собствениците на кафенето бяха двама – единият, Джеф, се оказа бивш продуцент на „Бийтълс“, който е записвал с тях в студиото EMI години наред, много симпатичен и възпитан англичанин; другият – Бедрос – беше страшно богат ливанец на около 60, който имаше ужасно много коли, в които винаги возеше млади (17-20г) момичета предимно от бившите руски републики. Доста време се чудех от къде Бедрос намира толкова много сексуална мощ да смогне на тези млади девойки, докато разбера, че един от бизнесите му е да продава някакъв вид сексуален стимулант. Наричаше се Вигорекс…Как се бяха събрали двамата с Джеф така и не разбрах.

Аз тогава не бях фен на „Бийтълс“. Баща ми много ги слушаше навремето и посвирваше на китарата даже, ама аз не можах да ги оценя в ученическите си години. Озовах се в Abbey Road Cafe случайно. По едно време мечтаех да ни позволят да пуснем друга музика вместо „Бийтълс“. И понякога, мнооого рядко ни позволяваха – Стинг 🙂 Почти всеки ден в кафенето идваха групи от туристи, от цял свят, но най-много от Щатите. Правеха тур, който включваше посещение на студиото EMI и Abbey Road Crossing. И тъй като те се намираха на 5 минути пеша от нашето кафене, задължително се отбиваха да си накупят сувенири при нас. Тениски, баджове, картички, магнити, книги, дори вратовръзки с лицата на Бийтълсите продавахме.

Незабравимо време. Изкарах страхотни месеци там… С голяма мъка си тръгнах за България. Не ми беше мъчно за Лондон, а за Abbey Road Cafe. Точно десет години по-късно се върнах там. Вълнуващ момент…Персоналът вече беше друг, собственикът – също, дори името на кафенето беше друго, но пак продават Beatles merchandise и правят кафета:)

Всъщност, преди не съм била фенка на „Бийтълс“, защото просто не съм ги слушала достатъчно. Не съм познавала всичките им албуми, историята им и т.н. Abbey Road Cafe ми даде възможност, освен да срещна страхотни приятели, и да изслушам всиките албуми на Бийтълс. И днес много обичам тази група.

Сигурно се чудите защо точно сега се сетих да разкажа тази история. Ами довечера в един клуб тук ще има вечер, посветена на Бийтълс, част от проекта Acoustic Beatles Project (http://www.programata.bg/?p=53&l=1&c=1&id=72259). Иска ми се да отида, сега събирам желаещи:) Стискайте палци!

Поздрав за всички с едно парче: http://www.youtube.com/watch?v=03xjifAFagY&feature=related. Не е за пропускане и единият коментар под клипчето:

„There are bad songs

There are okay songs

There are good songs

There are pretty good songs

There are excellent songs

Then There are Beatles Songs“



Advertisements