Етикети

, , , , , ,

Настоящият пост беше инспириран от вчерашното ми посещение в НАП и ме сърбят ръцете, дет’ се вика.

Никога не съм разбирала едно нещо: защо когато човек иска да си плати на Държавата съответните плащания, носи й пари, кеш й носи, отива добросъвестно и в срок, и въпреки това трябва да виси по половин ден по коридорите на нейните учреждения, едва ли не вземайки си един ден отпуск, за да извърши това и без друго неприятно и болезнено задължение? Но ениуей, това остава за друг път. Та значи това чинно чакане на столчетата в коридора на Данъчното ме доведе до някои важни констатации:

Първо, вратите в държавните учреждения скърцат по един специфичен начин, с глухо прихлопване при затварянето им, което отеква из целия етаж. Спомням си същото това специфично скърцащо хлопване от времето на социализма.

Като цяло, да попаднеш в държавна институция, е като да се върнеш в Соц-а – минавайки през вратата на държаваната институция, всъщност влизаш в машина на времето, която те отвежда около 20 години назад. Коридорите са дълги и подтискащи. За щастие на служителките от женски пол, обаче, най-често подовете им са от мозайка, която силно подчертава чаткането на токчетата им. Токчетата са абсолютно задължителен атрибут за работеща служителка в държавно учреждение. Метални най-добре – чаткат по-силно! Тоалетните в държавните учреждения са в края/началото на коридорите. Мизерни, с клекало, без сапун на мивките. Но това не пречи на служителките да ги посещават възможно най-често. Всяко посещение е шанс за още едно дефиле по дългия коридор. Със забързана, нервна походка, оставяща впечатление, че претрупаните с работа служителки едва са намерили минутка да осткочат до WC-то. Трафикът от сновящи по коридорите служители винаги е голям. Токчета се разминават с мрежести мъжки обувки Ако не отиват до тоалетна, те отиват до съседната стая, връщат се, след малко пак отиват, после до някоя друга стая по-нататък по коридора…По пътя срещат някой колега/колежка или познат, спират да побъбрят и  откарват в сладки приказки 15 минути, почти забравили за къде са тръгнали…Изнервените физиономии на седящите по столчетата или обикалящи в кръг хора кара служителките с токчета да изпитват задоволство, че господстват над положението, че всичко зависи от тяхното благоволение. Колкото повече карат хората да чакат, толкова по-важни се чувстват. Също като ония лелки-купувачки в малките квартални хранителни магазинчета, чието царство настъпва, щом застанат пред тезгяха: „Дай ми едно олио“ – дават олио, „Дай ми и един ориз“ – връщат се за ориз, „И един боб ми дай“ – айде още един курс за боба, и ти тъкмо си мислиш, че лелката е приключила и вече идва твоя ред и тя пак почва „Едно брашно…“ и т.н. Моят мъж много ги „обича“ тези лелки, особено като се е наредил за така животворните цигари и му се падне една такава пред него:)

По коридора трафикът може и да е голям, но вътре в канцелариите (умишлено използвам тази дума, че много им отива) цари една спокойна, lazy атмосфера – това установям, когато идва заветния ми ред. Естествено, достолепен и спретнат чичко с табелка „Охрана“ изпълнява ролята на домакин, който посреща и изпраща гостите, и КПП, което контролира пропусквателния режим. След поканата на чичкото, влизам. Влиза се по един! И вътре едно такова спокойствие, че чак напомня на домашен уют: по стените висят детски рисунки, навсякъде е отрупано със саксии с цветя, по бюрата на служителките с токчета са подредени семейни снимки, от тонколонките на компютъра се носи нежна музика, а из въздуха – мирис на лакочистител…

И се сещам за Алековите фейлетони „Разни хора, разни идеали“. Избрала съм един откъс, специален поздрав за чиновниците с плетени обувки и чиновничките с токчета:

каква е тази управия, не можах да я разбера. И как ще я разбереш бе, брате; ами че, моля ви се, вземете например кокона Поликсени: преди трийсет години с фаетон се разхождаше и днес, моля ви се, пак с фаетон се разхожда; а пък аз трийсет години се трепя и не фаетон — кой ти търси фаетон! — ами една лира, разбираш ли, една турска лира петимен съм да се намира за всеки случай в среднята преградка на кесията ми, и ето на до ден днешен, брате мой, все петимен си оставам. Не че не са минали през ръката ми пари — минали са; ама думата ми е, че тамам когато ти потрябват, бръкнеш — няма!… Иде ти по някой път да кипнеш. Е, туй справедливо ли е сега, кажете? И с какво, моля ви се, е заслужила кокона Поликсени, а? Да си пълниш и празниш стомаха — туй заслуга ли е, кажете ми? Аз поне, кое чиновник, кое агитацийки, кое туй-онуй, все, знайш, горе-долу ползица за народа. Ами тя?… И на, вземи, че бръкни когато щеш в кесията й — злато с шепа, моля ти се. Късмет ли да го наречеш, какво да го наречеш — не знайш!

П.П.1: Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна.

П.П.2: Държа да уточня, че много мразя подвеждането под общ знаменател на всички, така че се извинявам на онези съвестни и напредничави държавни чиновници, за които тази статия не се отнася:)

Благодаря за вниманието.