Добре, че птиците пеят и нощем, че успяха да заглушат късните монолози в главата ми. Исках да се скрия някъде, да изчезна за малко, да ме засмуче някаква друга реалност и после да ме върне обратно чисто нова…Далечното жужене от трафика по околовръстното звучеше като свистене от двигателя на излитащ самолет и се оставих да ме погълне и изпрати в безтегловност. Някъде високо в небето. При дядо…Толкова пъти съм го питала за верните отговори…Толкова пъти съм търсила от него знак за посоката…Нали от високо се вижда всичко…? Луната се беше облещила като гигантско око и се взираше в лицето ми, нехаейки за моето желание да се скрия и избягам. Знаех, че няма смисъл да се опитвам – тя щеше да ме преследва на всяка крачка, сякаш притискайки ме до стената. Гледахме се в тъмното, една срещу друга, през няколко пласта въздишки и думи, стелещи се из въздуха измежду терасите. А в нощта срещу Гергьовден тя бе слязла толкова ниско, че не бях сигурна дали гласът, който отекваше в ума ми, е моят собствен или нейният…Или този на дядо…Веднъж ми се присъни, че дядо ми дава запалена свещ – да ме води напред и осветява пътя ми. Дали окото на Луната не е пламъкът на твоята свещ, дядо? Дали не свети така силно, за да се огледам в нея като в огледало…? А може би точно там – в собственото ми отражение – е скрита вярната посока…

http://www.youtube.com/watch?v=ciSo0ebTbeI&feature=related

Advertisements