Етикети

, ,

Обикновено не разказвам за такива интимни преживявания. Най-често защото не намирам достатъчно адекватни и изчерпателни думи, а също и защото подобни преживявания трябва да се изживеят, не можеш да ги преразкажеш. Но концерта на Васко Василев на 8-ми май във Велико Търново провокира толкова емоции у мен, че те напират да излязат, а когато пиша, най-добре успявам да им придам форма:) Може да звуча малко странно, това е защото още ме държи (и не искам да ме пуска):)

В началото из залата се чува шепот, наместване в седалките, ровене в чанти и др. Небрежно елегантен, Васко подпира цигулката си под брадичка и започва да я гали с лъка си с такава лекота, с каквато децата дишат докато спят. В началото все още съм „тук и сега“: Велико Търново, залата, отвсякъде заобиколена от много хора, позакъснели гости влизат тихо, няколко реда по-напред дете ръкомаха в такт с музиката, възрастна жена се прокашля отзад…Постепенно Васко ни повежда през четирите годишни времена на Вивалди и цялата зала застива. Гласът на цигулката се извива из залата хипнотично…Всичкото напрежение и умора от деня започва да се стича надолу към краката ми. Усещам как минава през обувките ми и потъва в мокета на пода…Ято пеперуди започва да пърха в корема ми, после от контрабаса „се изстрелват“ няколко коси куршума и стадо буйни коне препусва в сърцето ми…. В началото несъзнателно се съпротивлявам, защото чувствам, че губя контрол над емоциите си. Вместо аз да водя тях, те водят мен. А тях ги води цигулката на Васко…Дясната му ръка извайва контрастни картини из въздуха, очите му я гледат така, сякаш двамата споделят някаква свята тайна, а музиката ме прегръща в обятията си и изведнъж се предавам…Затварям очи и се оставям в ръцете й/му. Изведнъж в залата оставаме само аз и музиката и усещам как светът става по-добър и бял…Началото на всяка мелодия отвежда душата ми на далечно пътуване, забравям коя съм, ставам никоя и ничия, безплътна и свободна, преливаща и празна едновременно…С края на всяка мелодия се завръщам за малко и поемам дъх за следващото пътуване…Есента се сменя със зима (ммм, зимата…), зимата – с пролет, пролетта – с лято…Възторгът – с благоговение, блогоговението – с наслада, насладата – с тъга, тъгата – с любов, любовта – с жар…Разпиляваш се на хиляди парченца, после се събираш в едно, издигаш се високо, високо, до звездите, после се сгромолясваш на земята и потъваш…

Каква е тази магия? Истина ли е? Сещам се за филма „Генезис“, в който Леонардо Ди Каприо потъркваше един амулет, за да се увери, че се намира в реалността, а не сънува. Понякога границата е много трудно различима…А Васко Василев? И въобще хората, надарени с изключителен талант, хора ли са? Той е толкова земен и неподправен, гледаш го – най-обикновен човек, а какви необикновени, нечовешки неща прави. Чудя се те ли създават тази магия или Бог се е превъплътил в техния талант и те са негови „посредници“ на Земята…За мен, музиката е един от начините (един от най-хубавите начини), по които ние, хората, се свързваме с космичната енергия, т.е. спомняме си своя изначален дом (казах ви аз, че ще звуча странно:)) Това, което прави Васко Василев, музиката, е вълшебство, което ни прави по-автентични, по-добри, по-човеци…И аз не мога да остана безралична към него. На всичкото отгоре, той се появи по тениска и джинси след концерта и повече от час раздава автографи и се снима с хората, с всеки един. И аз не можах да устоя – не заради снимката и някаква суета:), а заради желанието да докосна физически тази огромна енергия, която той носи. Очите му блестяха по онзи начин, който търся всеки ден в очите на хората, които срещам. И този блясък, както и светещата му усмивка, е заразителен. Искам колкото се може повече хора да се заразят!

Благодаря ти, Васко!

И понеже много харесвам тангото, избрах този поздрав:

http://www.vbox7.com/play:b824f328

Advertisements