Етикети

, , , , ,

Това е един леко депресарски пост, който няма за цел да ви разваля настроението, а по-скоро да потърси опровержение и утеха. Така и така навън е студено и вали, видя ми се подходящо за писането му:)

Вече мина цяла седмица, откакто се върнахме със Стефан от екскурзията във Франция, а аз още очаквам деня, в който вдъхновението ми за писане и, въобще, за живота ще се завърне…Все пак бяхме там само една седмица. Освен това, аз бях ходила там преди много години, т.е., малко или много, бях подготвена и избегнах шока от рязката разлика в действителността…Да, само една седмица, обаче то да вземе в наша чест времето да стане едно слънчево по Лазурния бряг, морето – едно ярко синьо…В добавка към това, домакините ни, моята първа братовчедка и приятелят й – италианец, застанаха на челно място в нашата класация за добри домакини, ever: то не бяха разходки, спагети, равиоли, тортелини, пици, сирена, шунки, вина, сладоледи, смях, шеги и закачки…По улиците пък – палми, фикуси, маслини, цитрусови дървета (мандарините там са като кестените и липите у нас); пред, зад и между жилищните блокове и къщи – зелено, подредено, чисто, културно; улиците и магистралите – перфектно асфалтирани и гладки…Но да оставим това настрана. Естествено, че в района на Кан, Ница, Монако ще е толкова хубаво. Никой не е и очаквал друго. Ние бяхме отседнали в Ментон – прекрасно малко туристическо градче, на 7 км от Монако и на границата с Италия. Аз се скъсах да правя снимки на фасадите на сградите, прозорците с капаци, терасите със саксии, градинките, пристанищата, кафенетата…А Стефан беше толкова спокоен и щастлив, че дори изтърпя цялата тази безкрайна фотосесия…:)

Българската реалност ни припомни за себе си още в Кан, където, докато се снимахме, един иначе симпатичен млад сънародник, дочул българска реч, реши да ни черпи с уиски. Така ни се зарадва, все едно видя майка си…А то било от твърде многото алкохол…Няма лошо, пийнал си човекът, нещо ми домиляло примерно, ама едва що не взе да ни дърпа след него. Аз не съм от твърде суетните хора, ама се поизложихме пред чужденците:)

В самолета на връщане сънародникът от предната седалка също се погрижи да ни върне обратно в действителността…После София ни посрещна дъждовна, студена и кална…Хората се бутаха и натискаха да слязат от самолета, още преди той да е спрял, като че ли са в градския транспорт, после се бутаха на паспортната проверка да са първи, после говориха по телефоните си високо и толкова продължително, та вече всички наоколо навлязохме в личните истории на всеки и не можехме да си спомним своите собствени.

Не знам дали заради дъжда, дупките по улиците, кучешките изпражнения по тротоарите, в които децата ми на няколко пъти стъпаха, дали заради апатичните физиономии на учителките в детската градина или заради равносметката с какво се храним и на каква цена след посещението в супермаркета, но ми е много трудно да се усмихна, откакто се върнахме. Някак си, доскорошният ми позитивизъм взе да ми се струва като глупава наивност, нахлузване на розовите очила…Аз съм човек, който трудно се предава и трудно загубва надежда. Но, честно казано, мисля, че България не заслужава своите млади хора и своите деца. Или иначе казано, нашите деца заслужават повече от това, което България ще им предложи в бъдеще…Уморена съм от опити да подхранвам надеждите си. От търсене на сламки, които да ме спасят от удавяне. Искаше ми се да беше другояче, много ми се искаше…

За да разведря депресарския си пост, слагам малко фотоси от Лазурния бряг:




Advertisements