Етикети

, , ,

„Който е кръстен, т.е. оставил се е в ръцете на Бог да се грижи за него, не трябва да се тревожи за нищо, а само да живее ден за ден. Бог ще се погрижи за всичко.“ Така ми каза вчера свещеникът в Дряновския манастир. Влязохме с децата в храма да запалим свещички и, на излизане, чувам някой да ни вика: „Вие от къде сте?“. Спирам, обръщам се и виждам отеца, седнал на сянка, да ни гледа. „От Велико Търново“ – отговарям. „Елате, елате, да ви видя, де!“ – приканва ни той сякаш му е скучно и си търси компания да убие времето. Възрастен, с едни такива хитри очи, скръстил ръце отпред на корема си, и ми говори дружелюбно, но леко назидателно. Разпитва ме около десетина минути какви сме, що сме, какво работим (аз и мъжа ми) и така стигаме до въпроса дали сме кръстени. Та тогава, свещеникът ми каза, че с Кръщението човек започва нов живот. Бог му опрощава всички грешки до този момент и го приема, чист, в своето царство. За миг изпитвам облекчение, защото се сещам, че аз се кръстих на 25-годишна възраст, значи все още съм невръстно и чисто създание (струва ми се, не съм натрупала твърде много нови грехове през времето след Кръщението ми…). Облекчението ми нараства след припомнянето от страна на отеца, че: „Щом си се оставил в ръцете на Бога, значи няма за какво да се тревожиш: няма какво да търсиш, да мислиш, да правиш и струваш“. Някакъв тих гласец вътре в мен се обажда: „Ето, виждаш ли, напразно се тревожиш и мислиш непрекъснато. Това не е твоя работа! Твоята работа е да се радваш на живота!“. Егото, обаче, не закъснява да нададе глас и то: „И какво: моят собствен живот не е моя работа!? И някой някъде да споменава въобще за радост!?“ Приисква ми се да прекратя монолога на отеца и да си вървя. „Хайде, деца, ще тръгваме!“ – пробвам се аз. „Чакай, де, чакай, за къде бързате!? – завръща ме той. „Я, да те видя“ – казва и повдига преметната дреха през китката ми, оставяйки ме още по-смутена. И започва да декламира: „Червени конци, синьо око против уроки НЕ носим, горим ги. Петолъчки, пентаграми, йероглифи, източни знаци НЕ носим, горим ги. Мартеници НЕ носим, горим ги. Ванга, Петър Дънов, те са сатанисти, източни философии, астрология, зодиаци, хороскопи, таро, мистицисъм, окултизъм, НЕ четем, не купуваме, горим ги. Също леене на куршум, гонене на уроки, врачки, баячки и други НЕ ползваме. Противозачатъчни хапчета, аборти, ин витро НЕ се разрешават. На един познат детето носеше тениска с петолъчка отпред. Казах му да я даде да я изгорим. Той не рачи и детето си отиде след две седмици – блъсна го кола. Онези, дето се удавиха в Лим, също – тези, които са спазвали божиите предписания и тези неща, които ти изброих, са се спасили. Ангелите са се погрижили за тях и са ги извадили от водата. Другите не са се спасили, защото са ги нарушавали…Ако ще се оставяш в ръцете на Бог, значи не трябва да нарушаваш тези канони. Ако си ги нарушил и си тръгнал да търсиш други начини за своето спасение, значи си изоставил Бога и си приел Дявола.“

Брррр… Добре, че децата са надалече и не чуват тази зловеща проповед. Съпругът ми се появява точно навреме и ни подканя да вървим. Разменяме няколко последни думи със свещеника и си тръгваме. Усещам как думите на този човек отекват в главата ми и нагарчат в стомаха ми. След кратко мълчание, поглеждам Стефан и разбирам, че ми се говори. Питам го: „Не е ли мой изборът на път до Бога!? Дали практикувам йога, чета книгите на Дънов или танцувам индиански танци не е ли без значение, ако това отваря сърцето ми за Бог и ме свързва с Него? Този свещеник, който уж говори от името на Бог, ме подтисна и ми създаде негативни усещания. Това ли е ролята на християнската религия – да държи християните в страх и подчинение, вечно нащрек и с презумпция за виновност и греховност!?“

„Бог говори през твоята уста, през твоя вътрешен глас. Него слушай, а не гласа на този или онзи свещеник“ – отвърна Стефан.

Това се случи вчера. Днес решавам да вляза в една книжарница, покрай която случайно минавам. Ей така, без цел. От рафта пред мен ме гледа огромна книга със заглавие „Разговори с Бога“ (Нийл Уолш). Отварям я и зачитам предговора:

Истината е, че Бог говори на всекиму. На добрия и на лошия. На светеца и на мошеника. Разбира се, и на всички нас, които сме по средата. Да вземем например теб. Бог е идвал в живота ти по много пътища и това е един от тях (…) Знаех, че Бог отговаряше на въпросите ми право пропорционално на способността ми да осмислям. Получавах отговорите по начин и на език, който Бог знаеше, че ще разбера (…) всичко, което някога е идвало, при мен в живота ми, е идвало при мен от Бога“.

Мда…Нещата, от които се нуждаем, сами идват при нас. Не е нужно да ги търсим. Понякога, обаче, се натъкваме на неща и хора, от които никак не се нуждаем. Например, ежедневно пред погледа и край ушите ми минават многобройни „мъдрости“ (особено Фейсбукът прелива от такива) и, ако им обърна внимание, сякаш съзнанието ми започва да плува из някаква гъста мъгла и да се отнася по течението. А ако не си с ясно съзнание, трудно можеш да различиш истинските от псевдо-нещата в живота. Средата, в която живеем, е много замърсена – и в пряк, и в преносен смисъл. И все повече си мисля, че хигиената на душата и съзнанието е също толкова важна, колкото и хигиената на тялото. Как точно ще се грижим за хигиената на душата и съзнанието си, е наш личен избор. Важното е да се грижим. За да можем да чуваме гласа на Бога.

Advertisements