Tези дни си мисля, че в днешно време да си селянин е привилегия. Моят досег със селото е кратък и свършва още в ранното ми детство. Ако знаех, че да си селянин един ден ще бъде привилегия, щях да дам всичко от себе си да не позволя на моите баба и дядо да продадат селската ни къща във Варненско. Продадоха я, защото беше много стара, а те вече не можеха да я поддържат. Решиха, че ще се разпадне и тогава няма да струва нищо. На младите (демек моите родители) вероятно не им се е щяло да копаят картофи и царевица, нито да садят пипери и домати. На пазара ги имаше същите и „не си струваше блъскането“. Едно време селският живот се свързваше само с работа. Селските къщи нямаха вътрешни тоалетни, камо ли бани, стаите бяха малки, а дворовете – огромни. А два декара земя си искат много работа…Да „блъскаш“ с мотиката на село беше за балъците. И да си гражданин беше привилегия.

Баба ми и дядо ми продадоха къщата на село за 12 000 лв. Преди повече от двадесет години. И така се приключи с моите взимоотношения със селото. Понякога си спомням как играехме на криеница из двора, лягахме в тревата, беряхме череши…И лалетата…колко много лалета имаше…и момини сълзи…И в малката стаичка на горния етаж имаше един голям сандък пълен с книги и рисунки. Графики. С часове ги разглеждах…Оттатък улицата пък беше ТКЗС-то – онова нещо с неразбираемите букви, където са работели всичките ми прабаби, прадядовци и въобще цялата рода по онова време.

Днес нашата селска къща (която вече не е наша) е реновирана, модерна, накипрена за продан. По едно време нали англичаните бяха хукнали да се заселват у нас? Достатъчно на брой стаи, огромен двор, който предлага „privacy“, добър достъп (демек асфалтов път), а отгоре на всичко – само на 30 минути от морето. По магистрала. Какво повече му трябва на англичанина? Нищо – знам го от личен опит, защото работех като брокер на недвижими имоти в бума на английското нашествие. Цената на реновираната „наша“ къща беше обявена…90 000 евро. Не знам какво стана с нея. Купи ли я някой, кой…Не си падам много по сантименталните изпълнения, но, като минаваме от там, започвам да преглъщам малко трудно…Може би един ден ще се престраша да отида да я видя отблизо и да разкажа на новите собственици нейната история. Тази, която събирам, парченце по парченце, от разказите на моята баба. В един тефтер. Дядо си отиде. Като си отиде и баба, кой ще ми разкаже? За англичаните, които вероятно са се заселили там, тази история няма да значи нищо, но за мен тя е моите корени, моите гени, моите отговори. А кой знае, един ден може да имам 90 000 евро и да мога да си я откупя обратно:)

Онова, което баба ми и дядо ми продадоха тогава, днес е мечта за мен. Да имам парче земя в някое зелено и спокойно местенце, да гледам как децата ми тичат из двора, да ги храня с истински плодове и зеленчуци, да се събуждам не от градския трафик, а от песента на птиците, е мечта за мен. Привилегия, която струва скъпо. Да си близо до земята и природата, е привилегия. Да се храниш и живееш здравословно, е привилегия. Да си селянин, днес е привилегия. И колкото и да ми разправят разните му съвременни „учители“, че ако по цял ден си визуализирам мечтата, един ден тя ще се сбъдне, моят прадядо се е сдобил с онази къща с труд, не с мантри, визулизации и писане на желания по новолуние. И неговият начин ми се вижда единственият начин, който би направил мечтата ми да си струва и доматите в двора – да ми се услаждат.

На тази „селска“ вълна ме завари днес един споделен пост във Фейсбук, който си струва да бъде прочетен:

„ЗА СЕЛЯНИТЕ“

/ автор : Дончо Цончев /

Всяка вечер преди новините по телевизията гледам рубриката „малък коментар“ – дечица отговарят на въпрос. Тези наши внучета ме интересуват силно – на тях оставяме света. Този път въпросът е: „Какво е селянин?“
Момиченце: Ами те са направили нещо лошо, селяните.
Момченце: Те са, които отиват в затвора.
Те са глупави, мръсни – продължиха дечицата, докато накрая едно завърши така: Те не ядат нищо, защото нямат пари.
Жена ми ме поглежда, тя отлично знае как чувам всичко това. Аз пък поглеждам към масата.
Хляб. Сирене. Яйца. Суджук. В салатата домати, краставици, зеле, моркови, лук. Мисля си откъде иде всичко това.
Опитвам се да не се гневя. Отвявам се в далечни спомени (стар мой трик) – виждам диканята, с която вършеехме житото на хармана при дядо ми. Чувам: „Жетва е сега, пейте робини.“ С цяло гърло крещя на кобилата да държи браздата, защото ралото подскача. Тринайсетгодишен съм, царевичните листа са като мечове, че и назъбени по края – режат лицето ми и потта силно люти.
Порасъл съм под една картина у дома, наречена „Градушка“. Черно небе, селянин с червен пояс разкъсва бялата си риза – моли се на Бога да пощади хляба за челядта. Край тази картина баща ми обичаше да рецитира „Градушка“ на Яворов.
Виждам лелки, стринки, каки – наведени над ръкойките, снопите или изправени със стомната в ръце. Кърмещи като във великото платно „На нивата“. Нагиздени и хубави, та хубави на фона на ябълките – като в картините на Майстора.
Тук се пие глътка ракия. Сещам се и тя откъде иде. И се питам откъде дойдоха отговорите на децата, които до едно обясняваха, че селянинът е нещо отвратително. Ами от родителите им – откъде другаде? Родителите български, от които нито един не е роден в наследствения си средновековен замък. Родители, които с необяснима злоба секат собствените си корени. Всъщност на паразита за какво му е корен?
Ни новините ме интересуват сега, ни дори спортните. Просто зяпам как гори камината и размишлявам. Те и дървата идат от селяните, които ги секат, режат, цепят, товарят и разтоварват, докато ни ги докарат у дома.
И тръгна ято въпроси – от мен към мен – като например защо Толстой си я караше в Ясна поляна, а не в Москва и Париж.
Защо Уилям Фокнър гледа в ранчото си толкова крави, след като беше носител на Нобелова награда и вече имаше пари за три живота?
Защо англичаните напират напоследък у дома – да си купуват къщи по селцата?
Не знам. Предавам се. Малко кафенце за ободряване. И то не расте по тротоара. Една цигара. Сега пък тютюнът. Низите, абичките, момите – пак наведени над каменистата почва под южното балканско слънце. Бедността, пендарките, носиите и песните – все по наследството от вековете.
Така съм задрямал. И в полусън се поклоних дълбоко на ръцете, от които идва всичко на масата.

Ако сте от хората, които искат да помнят и познават, а не да забравят своите история и произход, може да разгледате този сайт: http://www.lostbulgaria.com.