Етикети

, , ,

От два дни си мисля за нещо, което ми каза моята 4-годишна Ева, докато си вървим из парка: „Един ден, когато природата порасне (защото тя сега е още малко бебче), ще стане толкова голяма, че ще заеме цялата ни страна и тогава ще има много място за игри и ще си играем, където си поискаме.“ Спомних си и миналогодишното: „Мамо, нали като нахраня врабчетата с моята бисквитка, те ще пораснат голееееми гълъби?“

И аз се замислих. За света и очите, с които го гледаме, за мечтите и фантазиите, за вярата, за децата и възрастните…Къде ни отиде вярата? Къде ни отидоха мечтите? Защо спряхме да фантазираме и да живеем цветно? Защо учителката се кара на сина ми задето е нарисувал на дървото едновременно и сини, и червени плодове, а тази на дъщеря ми затова, че е нарисувала зелено слънце? Нали светът е такъв, какъвто ние го виждаме? Нали и аз някога съм вярвала, че „врабчетата ще пораснат голееееми гълъби“? Защо съм спряла? Кога? Понякога ми се иска да видя какви са били моите детски рисунки, да чуя моите детски въпроси, да познавам по-добре детето, което съм била. „Срещнах“ го в един тренинг по психотелесна терапия преди няколко години. В края на една медитация се срещнахме с детето, което сме били. Трябваше да чуем какво ще ни каже, да видим какво ще се случи. Пред мен застана едно момиченце с две дълги черни опашки и огромни сини очи. Нищо не ми каза. Само вдигна глава нагоре и впери поглед в мен. Мълчеше и ме гледаше дълго с тъжния си поглед и аз най-накрая чух какво ми казва. „Защо мe изостави?“. След няколко месеца в час по психология трябваше да напишем трите най-важни неща, с които се гордеем в този момент от живота си. Моят номер едно беше, че успях да се върна към детето в себе си. Всички ме изгледаха странно, но аз знаех, че това променя живота ми…

Слушам моето момиченце и имам чувството, че мисията му в живота е да ме води. Към истинското ми Аз. И някак интуитивно се оставям да бъда водена. Може би ми е по-лесно да се оставя тя да ме води, защото е момиче и виждам себе си в нея. Когато синът ми се опитва да ме води по същия начин, по някаква причина започвам да се съпротивлявам…Една психология не ми стига, за да знам със сигурност защо става така. Или може би просто не ми се „човърка“. Все едно…

Когато забравя за важните неща в живота, децата ми ги припомнят. Когато започна да не различавам истинските от фалшивите, псевдо- неща в живота, те ми насочват вниманието към онези, които са истински. Когато започна да се губя в житейските пътеки, те ме „завръщат“ на вярната пътека. Когато се отдалеча от себе си и започна да се превръщам в някой друг, те ме отразяват като огледало, за да ми покажат изкривения ми образ и да ме накарат да се поправя.

Децата ни изпращат сигнали и послания всеки ден. Не само биологичните ни деца, а и нашите вътрешни деца. И това са най-важните послания в живота ни. Не знам как стана, но някак си разбрах това и се научих да слушам какво ми казват. В един момент дори започнах да си водя дневник, в който записвам какво ми казват Ева и Александър. Сега вътре хаотично и разкривено са нахвърляни едва четими редове, дати, имена, защото бързам да ги запаметя и пиша грозновато. Но съм се зарекла един ден да го препиша красиво и подредено и да им го подаря. За да не забравят никога детето в себе си…. Събирам рисунките им, всичките, в папки. Тези, които са ми любими, залепям на хладилника, закачам по стените, слагам в рамки. И те са пълни с послания…На рисунките на Сашко съм с голяма глава и голяма усмивка. А на тези на Ева съм с огромни и разперени ръце, които тя ми обясни, че са като криле, и широко и стабилно като дънер на дърво тяло…

„Мамо, ти си нашата Богородица.“ – каза ми моето момиченце един ден. Ококорих учудено очи, исках да кажа нещо. „Защо?“, попитах я. „Защото ние те избрахме“, обясни ми тя. Не знам дали е така или това са просто детски фантазии, но се радвам, че точно вие ме избрахте да съм ваша майка и ви благодаря, мили мои…