Днес светът се движи край мен някак кротко, като на забавен каданс. Хората си говорят някакви неща, виждам как се мърдат устните им, но не чувам какво казват. Гледката през прозореца е безплътна и прозрачна и погледът ми минава през нея и се спира в нищото на хоризонта. Онази енергия, която обичайно тече из тялото ми и търси контакт със света, днес ме е изоставила, освободила от силата си. Тя мен или аз нея…не знам. Днес се отръпнах от света и го освободих от своята стегната прегръдка. Твърде дълго и твърде жадно го прегръщах, болят ме ръцете…И виждам, че не му липсвам, нито той на мен. Толкова много хора са „увиснали на врата му“, че моето отдръпване въобще не се усеща…Днес затворих вратата към света или пък затворих вратата за света към мен, все едно. Хубаво е, отморява ме някак си. (Като си помисля, че някои хора живеят така с години, не съм сигурна да ги съжаля ли или да им завидя…) Всъщност, като се замисля, връзката ни със света и с живота изобщо е една от всички връзки, в които участваме, докато пребиваваме на Земята. И тя е такава, каквато е връзката ни със самите нас. Не би могла да бъде друга…И всеки ден ни носи послание…Дори и празните дни, в които не се случва нищо…И като всяка връзка се движи, еволюира, променя се…И винаги води до някъде.

снимка:  Freedigitalphotos.net

Advertisements