Етикети

, ,

Четирилистната ми детелина умря. Онази с картончето с надпис „ЩАСТИЕ“, която купих от една възрастна жена на пазара. Щастието, което влезе дома ми през есента в кофичка от кисело мляко, успя да просъществува едва няколко месеца…Не харесвам суеверията, затова вървейки към пазара тази сутрин, се опитвам да прогоня от мислите си въпроса: „Е, добре, как така от всичките цветя вкъщи точно пък четирилистната ми детелина умря!?“.

Решавам да не правя излишни драми. Започвам да си повтарям като мантра: „Щастието е избор.“, „Щастието е лична отговорност на всеки“, „Щастието не е просто късмет, не никне в саксия и не се продава по сергиите на пазара…“. „Ако искаш щастие, трябва да го търсиш, да не се отказваш“…Няма да се откажа от щастието си – ще си купя нова детелинка!

Вече съм на пазара. Един къс поглед надясно и пред очите ми е поредната доза щастие. Жената с четирилистните детелини е напълнила още кофички от кисело мляко с щастие. Каква добра жена…Моите бъдещи към онзи момент (вече настоящи) детелинки така са наперили глави и са се усмихнали, че направо ме зоват да ги купя. Разбирам, че цената на щастието се е покачила. Двойно. Мда…след всеки житейски урок, щастието става все по-скъпо…Важното е да не се отказваш. Аз не се отказвам. Купувам поредната доза щастие и я понасям към къщи. По пътя наблюдавам странно поведение от страна на детелинките. Както се бяха оперили там на сергията, така изведнъж започват да се свиват. Би било прекалено, ако се окаже, че вече и цветята имат маркетингови стратегии, за да те накарат да ги купиш, а после излиза, че лъскавата визия е само рекламен трик. Вероятно просто вече няма истинско щастие, мисля си аз, готова да посърна.

Гледам ги как са свили листенцата си като че ли от нещо се пазят и спекулирам с друга теория: нямат ми доверие сигурно…И имат право. Опитът показва, че не се грижа добре за щастието си. Оставям го да увехне…

Прибирам се вкъщи и изваждам изплашените, свити детелинки. Махам кофичката за кисело мляко и ги засявам в хубава, широка саксия, за да дам на щастието простор да се разгърне и избуи. Обещавам им да се грижа добре за тях и посягам за чаша. Искам да ги полея, за да не мислят, че говоря празни приказки, да им спечеля доверието и да ги накарам да разтворят листата си. Докато вземам чашата, бутвам керамичното бърдуче, което купихме неотдавна от Етъра. То се заклаща, олюлява се и няколкото секунди, в които се опитвам да променя злощастната му съдба, ми се струват часове…Часове, в които на ужасно забързани обороти през ума ми минава дълга поредица от събития като на филмова лента. В хаотичните ми, некоординирани спасителни движения виждам отчаянието на удавник, изплашен, че ще изпусне и тази сламка. Бърдучето се разбива в теракота на земята, а аз се питам „Къде сбърках?“…Навеждам се да събера частите му и с радост установявам, че то е запазило своята цялост, само две малки парченца са се отчупили. Може би просто трябва да оставя нещата да се случват, без да се намесвам, без да се опитвам да ги спасявам или да ги движа в определена посока, дори и това да означава, че по пътя може да загубя някои парченца…

Поглеждам детелинките, които вероятно вече ме мислят за пълен неудачник, и виждам, че отново са започнали да се разтварят!

Между другото, счупеното не носеше ли щастие?