Етикети

, , , , , , ,

„Грешна беше тая жена, но беше хубава. Жените, които се канеха да я хулят, тъй си и мълчаха, а патерицата на дяда Влася не се и помръдна. И в тая тишина, в тия няколко мига стана чудо, обърнаха се и най-коравите сърца, жалост и доброта светна в очите на мъже и на жени.“

Помните ли Йовковата Албена? Аз я помня много добре, защото в училище, когато изучавахме Йовков, учителката избра за всеки ученик по един разказ, който да представи. За мен избра „Албена“. Още помня как тя минава смирена, нагиздена и красива през площада на селото и всички, които до този момент презират убийцата на мъжа си, замлъкват почти благоговейно пред нейната хубост. Хубостта й беше толкоз силна и омагьосваща, че сякаш в миг изми срама й и изкупи греха й.

Споменът за този този разказ ме замисли…Забелязали ли сте, че сме повече склонни да „прощаваме“ недостатъците на хора, които притежават качества и умения, издигнати на пиедестал в нашата ценностна система? За мен са стойностни едни качества, за друг – други. Когато срещна човек, притежаващ онези качества, които съм обявила за стойностни, сякаш започвам да виждам в него предимно тях. Като фигурата и фона – важните му качества излизат на преден план и се превръщат във „фигура“, а всички други остават на заден план, превръщайки се във „фон“.

Да кажем, че най-много от всичко в един човек аз ценя интелекта, аналитичното мислене, острия и гъвкав ум и имам колега/шеф, който притежава точно тези качества. Този колега/шеф няма никакво чувство за естетика, има лош вкус и обноски (например идва на работа всеки ден с едни и същи грозни панаталони, изпод които се подават брутално несъответсващи чорапи, косата му е рошава и немита, прекъсва хората, докато говорят и т.н.). Но този човек е толкова гениален по моите разбирания, че тези негови недостатъци биват обявени от мен за незначителни дреболии. Махвам с ръка и му ги „прощавам“.

За колежката ми X. обаче няма никакво значение колко гениално умен е същият този колега/шеф и с каква лекота се справя той с всевъзможни интелектуални предизвикателства. Тези негови достойнства нямат никаква стойност за нея, щом като той има немърлив външен вид, лош вкус и обноски. За нея точно тези последните са от изключителна важност, стоят в основата на пирамидата на нейната ценностна система. Нещо като базисните (физиологичните) потребности в пирамидата на Маслоу: едва след като те бъдат задоволени, човек преминава към задоволяване на потребностите на по-горното ниво. Т. е. за колежката X. добрият външен вид и обноски са базисен критерий за оценка на околните.

На мен ми се струва, че начина, по който възприемаме околните и мястото, което им отреждаме в нашия живот е свързан с едно основно нещо: идентификациите на нашия Аз, Аз-индентичността ни или начина, по който възприемаме себе си.

Отварям скоба, за да вметна, че именно това беше темата на дипломната ми работа по Психология.

Признаваме ли го или не, всички имаме изисквания към околните и критерии, по които ги оценяваме и „поставяме“ в една или друга категория. Сами по себе си, както изискванията, така и категоризациите са излишни и вредни, тъй като могат да доведат до грешни изводи и да изградят една изкривена, измислена от самите нас реалност, която няма нищо общо в действителността. Така рискуваме да се вкараме във филм, в който ролите, които сме отредили на околните нямат нищо общо с тяхната истинска същност.

Но да се върна на изискванията ни към околните и качествата, които харесваме или не харесваме в тях. Те не са нищо друго освен собствените ни проекции на самите нас върху околните. Става дума за всеизвестната теория за хората като огледала, които отразяват самите нас. Харесваме и даваме приоритет на онези качества у другите, които ние самите притежаваме и бихме искали да доразвием. Хората, които будят възхищението и одобрението ни са проекция на нашето „Аз-идеално“. И обратно, не харесваме онези качества, които ние също притежаваме, но се стараем да прикриваме и „изхърлим“ от нас. Всеки би искал да е красив и затова Йовковата Албена спечелва омерзените сърца на всички с красотата си…

А завистта? Къде остава тя? Завистта идва тогава, когато не вярваме в нашите достойнства и не обичаме себе си достатъчно. Тогава, виждайки в някой друг онова, което ние смятаме, че не притежаваме, все едно ни „бръкват в раната“ и ни посочват собствената ни (въображаема!) нищожност. И идва завистта като проявление на нашия страх, несигурност и чувство за малоценност.

В заключение ми се иска да кажа защо ги изписах тези неща. Ами защото на мен ми отне много време да осъзная, че виждаме и възприемаме външния свят така, както виждаме и възприемаме себе си. И че външната реалност е огледало на нашия вътрешен свят. Два пъти повече време ми отне да се науча да прилагам осъзнаванията си, т.е. да се отуча от онова, което години наред бях прилагала. И все още се уча…Дон Мигел де Руис говори за съня, който всички хора несъзнавано сънуват. Аз го наричам филм.

Животът създава реалното, а хората създават виртуална реалност – разказ за реалното. Ние тълкуваме, квалифицираме и оценяваме възприетото. Това постоянно отразяване в огледалото на нашия ум толтеките наричат сънуване.

Отне ми време да осъзная, че участвам във филм, в който сама съм се вкарала. После ми беше нужно време да „изляза“ от филма и да погледна на него и себе си като зрител, а не участник. И накрая – да осъзная, че, без да подозира, всеки живее в свой собствен филм и че освен в своя собствен филм, играе роля и в множество чужди филми…

Всъщност, най-добре да дам думата на Дон Мигел де Руис:

Ако се питате защо понякога се чувствате толкова зле, знайте, че причината е в история, която не е истинска, но на която сте повярвяли. Истината е, че сънят ви е бил изопачен. Това не е нито лошо, нито добро; не е нито правилно, нито погрешно, при това се случва на милиарди други хора.

Когато човешкият ум е достатъчно зрял за абстрактни съждения, ние се научаваме да квалифицираме всичко: правилно или погрешно, добро или лошо, красиво или грозно. Създаваме разказ за това, какви ТРЯБВА да бъдем, започваме да вярваме в него и той става истина за нас.

Ако другите се опитват да пишат вашия разказ, това означава, че не ви уважават. Те не ви уважават, защото смятат, че не сте добър творец, че не можете да напишете собствения си разказ, макар да сте родени за това. Уважението произтича пряко от любовта; то е едно от най-важните й проявления.

Аз уважавам себе си и не позволявам на никого да пише моя разказ.

След като открих, че хората създават свой собствен разказ и живеят в него, как бих могъл да продължа да ги съдя? Как бих могъл да приемам лично каквото и да било, когато знам, че съм само второстепенен герой в техния разказ? Знам, че когато говорят с мен, те всъщност говорят с второстепенния герой в разказа си. Каквото и да казват хората за мен, то е само проекция на техния образ за мен и не ме засяга. Аз не си губя времето да при­емам лично каквото и да било. Съсредоточавам внимани­ето си върху създаването на моя собствен разказ.

Вие сте единственият, който може да промени вашия разказ и ще го направите, променяйки отношението си към себе си. Всеки път, когато промените главния герой в своя разказ, като с вълшебна пръчица целият разказ за­почва да се променя, за да се приспособи към новия главен герой.

П.С. Дон Мигел Де Руис ще изнесе семинар в София на 3 ноември: http://www.ruiz-bg.com/