Оказа се, че вече три години споделям нюанси от живота си в този виртуален дневник. Все още ми е трудно да намеря отговор на въпроса „Защо продължавам да го правя въпреки неколкократните ми опити да се откажа и въпреки упреците в „емоционален ексхибиционизъм“ от страна на разума ми?“…

Вероятно ще продължа да пиша, така както пушачите продължават да пушат, заканвайки се, че от утре ще откажат цигарите…Към този момент, да се откажа да пиша ми се струва като да се откажа от част от себе си. Anyway:)

На тригодишна възраст човек преживява първата си житейска криза. Третата година е период на изпитание и за много интимни връзки – някои от тях се разпадат именно тогава, защото любовта била траела три години, твърдят някои автори…Та на Нюансите им предстои нелек етап:)

Това виртуално местенце много пъти ме приютяваше на топло, когато „навън“ беше студено, изслушваше и радостите, и болките ми, и глупостите ми, изтърпяваше лутанията и настроенията ми…И макар и често пъти да се отдалечавах от него, винаги отново се завръщах. Подобно на човек, който се завръща у дома. И се замислих кога човек се чувства „у дома“…Тогава, съвсем случайно, попаднах на един пост в един друг блог. И там открих точно онова, което ми трябваше. Ето откъс от текста, който се опитах да преведа от английски:

“Не е задължително домът да бъде място. Той може да бъде територия, връзка, занаят, начин на изразяване. Домът е усещане за принадлежност, чувството да бъдеш цялостен и познаван, понякога твърде отблизо, за да бъде комфортно. Това са онези привързаности, които повече ни освобождават, отколкото ограничават. Домът е там, от където сме – мястото, където започваме да БЪДЕМ (себе си).“

Благодаря на тези, които се отбиваха да четат нюансите!