Етикети

, , , ,

Пролетта свърши, лятото си отиде и дойде зимата. А песента, която исках да изпея, си остана неизпята. Прекарах дните си в настройване на инструмента.

Това е цитат от книгата „Монахът, който продаде своето ферари“ на Робин Шарма. Една книга, която не съм чела, защото леко взе да ми писва от духовни притчи и съм благодарна на хората, които разказват подобни книги в синтезиран вид, изваждайки най-интересното и струващо си да бъде прочетено. От един такъв добър човек взех и този цитат. Разбира се, той дойде при мен в много подходящ момент – момент, в който задвижвам отдавна отлагани „to do“-проекти и изтупвам от праха забравени на етажерката pending книги.

Замислих се от колко време настройвам и аз своя инструмент с идеята, че един ден ще изсвиря чудна и почти съвършена мелодия. Като му дойде времето; като се почувствам готова; като ме побутнат обстоятелствата; като намеря време; като се престраша; Списъкът с оправдания е дълъг, при все че аз претендирам да съм спонтанен и предприемчив човек.

Спомних си за жената, която продаваше вестници на будката пред блока. Всеки ден – зиме и лете, без почивка. Тя беше много възрастна и, въпреки че правеше това очевидно заради неволята, винаги беше усмихната, когато с немощния си глас поздравяваше хората. Тази жена, увита с шалове и шапки, стоеше на пост от 7 до 16 през зимата, когато аз изтичвах на бегом до магазина, защото студът щипеше и болеше. Всеки ден ми се свиваше сърцето, като я гледам. Питах я дали иска да й занеса чай, за да се сгрява поне малко. В термос, да си има за целия ден. Тя толкова се умили от загрижеността ми, че ми се усмихна с усмивка, напомняща детска усмивка при вида на пристигащия Дядо Коледа. Каза ми, че никой освен мен не й е предлагал подобно нещо. Благодари ми и учтиво ми отказа, показвайки ми нейния собствен термос с чай, който си носи всеки ден.

От тогава все си мисля за тази жена – какво ли я кара на нейната възраст да мръзне на открито всеки божи ден; има ли семейство – може би помага на децата си или има нужда от пари за лекарства; какво ли е работила на младини; как ли изглежда света през очите на човек като нея; Мислех си, че за да правиш това, което прави тя, се изисква да си много голям човек и да си се научил на смирение. Кога ли и аз ще се науча…? Исках да си поговоря с нея, да я опозная, да я попитам нещата, които ме вълнуват. Обаче се притеснявах. Неудобно ми беше и не бях сигурна как ще приеме тя любопитството ми. Затова всеки ден събирах смелост и се канех. Отлагах за следващия ден. Намирах си и други оправдания – бързам, сега не съм се настроила, трябва да взема децата, тя сега има клиенти и др.

Един петък си казах: „В понеделник ще отида при нея да поговорим. Стига съм отлагала“. В понеделник се устремих към будката и за първи път откакто се помня, тя беше затворена. Имаше залепена бележка, на която пишеше: „Моля да ни извините, днес няма да работим“. Искаше ми се да ревна. Сигурно нещо лошо се е случило с жената, мислех си, и се самообвинявах за забавянето си.
Прибрах се вкъщи и вече знаех, че не бива да отлагам нищо от сега нататък. Обадих се на баба си, която много обичам, за да й го кажа. Помислих си за колко много неща искам да поговоря с нея и се изплаших при мисълта, че няма да успея, защото и тя един ден така ще изчезне…Разказах й за жената от будката с вестници и много плаках. Помолих я да ми пише – за всичко, което иска да ми каже и което иска да знам и помня, за себе си, за дядо, за живота, за нас, за мен. Помолих я да потърси снимки от нейната младост, снимки на нейните родители (моите прабаба и прадядо, които не помня). Реших да ги събера в албум и да направя родословно дърво.

След като затворих телефона, отидох при шкафчето, където стоят многобройните ми тефтери със записки, идеи, проекти, мисли, думи. Взех да ги разглеждам и от там изпадаха десетки листи с разкривено нахвърляни записки – все за неща, които един ден планирам да реализирам…Тези неща трябваше да излязат от тефтерите и да влязат в живота ми! Ако непрекъснато отлагам така всичко, ще се случи само едно – тефтерите ще набъбват все повече и повече и един ден баба Вержи ще ги намери, пожълтели в някой скрин, и ще ридае за несбъднатите си мечти, които дори не опита да сбъдне. Не намери време да сбъдне. Не намери кураж да сбъдне. Не намери сили да сбъдне.

Та, мили приятели, недейте като мен да настройвате твърде дълго инструмента си. Засвирете в мига, в който в сърцето ви зазвучи мелодия, нищо, че тя няма да е съвършено правилно изсвирена или безупречно звучаща. Засвирите ли веднъж от сърце, мелодията ще излиза изпод пръстите ви сама.

Надявам се някой хубав ден да ви се похваля с албума-родословно дърво и поне един реализиран проект и се надявам този ден да не е далеч:)