Етикети

, , ,

ключКлючът към храма е огромен, красив и тежи. Също като вратите, които отваря. Също като пътя, по който се стига до тях…

Когато онзи ден обикалях из старата част на града, за да снимам, се озовах при възрастна жена, която седеше в двора на един стар храм, построен от Колю Фичето. Поздравих я и поисках да направя няколко снимки. Тя се усмихна и ми даде позволението си.

DSC_0607Гледах я как седи на олющената пейка с гръб към слънцето и лице към храма, в компанията на двойка котки, които си разменяха ласки, примижвайки на припек, и неколцина покойници, лежащи под каменни кръстове измежду сухите есенни храсти. На няколко педи над главата й бавно се поклащаха прострени дрехи, а на стъпалата пред църквата в две колони бяха наредени саксии с цветя. Почувствах се като героиня от роман, в който действието се развива преди 100 години…

Жената ме покани да вляза вътре в храма. Знаех, че е Андреевден и е добре да вляза, но нещо ме уплаши. Казах й, че ще се спусна до другия храм да го снимам и после може да се върна отново. Всъщност, не мислех да се връщам…Посетих другия храм, също построен от Колю Фичето, и изключително красив. Поснимах, поседях да погледам старите дървени врати и сухия ствол на едно много старо дърво в двора и бях убедена, че то може да говори. Не зная на колко години беше, но знаех, че има много истории, които иска да разкаже…

Не знам как стана, но няколко минути по-късно се озовах отново при онази възрастна жена в предишния храм. Тя ме очакваше. Тъкмо излизаше от храма, когато се появих. Усмихна се и ме покани да се кача по стълбите. През това време хлопна вратата и пъхна в ключалката огромен ключ, завързан с връв за колана на дрехата й. Заключи и после ми подаде ключа с думите: „Вземи ключа и си отключи сама храма! Бог отваря вратите си за всеки. Влез да почувстваш щедростта и благословията му! Ти се върна, защото Той те доведе тук. Всичко, което правим, е защото Той ни движи. Нищо не е наше тук на земята, дори телата ни не са наши. Влез!“

DSC_0660-001Завъртях тежкия ключ и се опитах да отворя вратата. Бутнах я, но не успях. „По-силно!“, насърчи ме жената. Натиснах с повече сила и настойчивост и тя се отвори тежко. Надникнах плахо и това, което цареше вътре, се усещаше така осезаемо както нечие силно харизматично присъствие, което прави предметите да оживяват. Никога не бях усещала такова чисто излъчване. „Усещаш ли енергията на храма? Това място е благословено!“, чух да казва жената. Очите ми се напълниха. Винаги досега съм изпитвала някакво страхопочитание от църквата и нейните служители и съм се дистанцирала от тях, подхождала съм с недоверие. Сега обаче тук нямаше никой друг освен мен и…Бога.

DSC_0676„Днес е Андреевден. Ела да те почерпя с питка и царевица. Това се яде днес.“, каза жената и започна да загребва с лъжица царевица от една купа. Сложи ми я върху една салфетка с думите: „Така както зърната на царевицата наедряват щом ги сварим, така да наедрява и здравето и благоденствието на хората!“ Подаде ми салфетката с царевицата и започна да приготвя втора салфетка, върху която сложи парче питка и я поръси с червен пипер. „Заповядай!“

DSC_0626Седях вътре в тази стара църква в най-старата част на Велико Търново, с фотоапарата на врата и с две салфетки с храна в ръцете и си говорех с тази простовата жена с бели коси и си мислех колко щастлив човек съм аз, всъщност…

Купих си свещичка, запалих я пред иконописа на Св. Андрей, както ме посъветва жената, помолих се за моето семейство и после излязохме навън да си поговорим. Седнахме на онази олющена пейка под прострените дрехи и тя взе да ми разказва за създаването на храма, за отчето, на което тя е много благодарна за това, че я е поканил да работи като клисар, за внучките си…В този миг, в който траеше нейния разказ, времето беше спряло. Съвсем наистина. Намирахме се само на няколко пресечки нагоре от централната градска улица, а сякаш бяхме в друга епоха. А на мен не ми се тръгаше…

DSC_0605

П.С. След тази необикновена среща се прибрах и си спомних за едно есе, което писах в училище в 10-ти клас и което учителката ме помоли да прочета пред класа. Неговото заглавие беше „Под свода на храма“, а „храмът“ беше моята душа…Замислих се за „ключа към храма“ – за това къде го държа и как избирам хората, на които позволявам да „отключат“ душата ми и да влязат в моя храм…