Тя излезе на балкона да събере прането, застана пред първия ред с фланели, плътно прихванали ръкавите си един към друг, и се опита да си спомни кога за последен път с него бяха притискали така ръцете си…

Започна да маха щипките една по една и се замисли, че може би щипката, която някога ги бе държала захванати един за друг, се бе оказала твърде крехка, не бе издържала на непрестанното люлеене насам-натам и един ден бе отхвръкнала надалече, оставяйки ги да се свлекат на земята…

Почти пълната луна осветяваше силно гърба й като мощен прожектор театрална сцена. Сцена, на която тя неусетно се бе оказала сама, а единственият зрител бе собствената й сянка, отразяваща се в тъканта на висящите дрехи. С всяка премахната щипка, фигурата й се преместваше бавно от дреха на дреха –  от жълто върху кафяво, от кафяво –  върху синьо – и тя се питаше дали винаги е била една и съща, но различните фонове са отразявали образа й по различен начин…Дали просто не се беше оглеждала в изкривени огледала? Дали ако не беше го срещнала преди 20 години, щеше да си задава тези въпроси днес? Дали децата й нямаше да я осветят след време също като луната тази вечер, за да й покажат колко жалка изглежда на опустялата сцена на собствения си живот и колко бързо отражението й чезне от фон на фон, защото тя се бе превърнала в безплътна сянка на отдавна-забравила-коя-е жена? Дали сценарият беше сбъркан или просто тя не си изигра добре ролята?

Дрехите се трупаха разхвърляно една върху друга в плетения кош. Тя погледна към тях и установи, че нямаше нито една червена дреха. Нито една. Опита се да си спомни кога се беше отказала от червения цвят в живота си. От пламъка, страстта, от чашите червено вино вечер и онази сластна лудост, която я държеше будна до късно в неговите прегръдки?

Започна да вади дрехите бавно и да ги сгъва още по-бавно. Спомни си как вечно бързаше и времето все не й стигаше…Разгъна първата дреха, огледа я, приглади я нежно с ръка. После пак и пак…Бавно. Осъзна колко много прегръдки, думи, усмивки е пропуснала, бързайки и въобразявайки си, че някой или нещо я пришпорва. Колко много мигове е оставила да си отидат без да дори да ги докосне…Гледаше как ръката й докосва дрехата и й се искаше да не спира да я гали. Очите й се напълниха и онази буца, която се опитваше да преглътне вече няколко години, отново заседна в гърлото й.