Етикети

, , , , , , ,

светлина в тунелаПо принцип, съм човек-оптимист. По рождение. Просто ген. Един познат казваше, че усмивката ми е физиологичен белег. Все ми се привижда светлина в тунела, дори когато никой друг не я вижда…Като оня образ на Калоянчев, лека му пръст, който разказва, че всеки път, щом се захванел с нещо хубаво, всички му казвали: „Няма да стане. Няма светлина в тунела.“ И той един ден се ядосал, писнало му да слуша, че няма светлина в тунела и обиколил цялата страна, като във всеки тунел завил по една крушка, за да не слуша повече тези приказки и да го оставят на мира да си кара хубавите работи.

В България да си оптимист не е лесно. То по принцип не е лесно да си оптимист, но в България си е направо мъчително. Тъкмо си мислех, че, откакто спряха БТВ, някак си по-лесно стана да си оптимист в България, че даже и храносмилането ми се подобри сякаш, щото Ани Салич, с печалната си физиономия, не донася до ушите ми всяка вечер ужасяващи криминални новини, които да ми засядат в гърлото насред вечеря…Обаче те гадните истории намират други канали да ме застигат и се оказа, че не мога лесно да избягам от тях. Истории като тази за психично болен мъж, избил цялото си семейство, за онзи с джипа, който стрелял от упор с пистолет в лицето на другия, с БМВ-то, заради спор с паркомясто, както и за работниците от ВМЗ – Сопот, които ядат хляб с чубрица и лук, защото не получават заплати от месеци, или за малолетната циганка, родила поредното си дете, за повишените сметки за парно, за незаконните строежи на Иракли, за 40-те млрд лева за бъдещата ядрена електроцентрала, които моите деца и внуци щели да плащат цял живот…

Мда…, не е лесно да си оптимист в България…Все по-трудно става. И дори и най-големите оптимисти, понякога имат песимистични дни…За да илюстрирам при какви нечовешки изпитания е принуден да вирее моят изнемощял и опърпан оптимизъм, ще ви разкажа, в избрани акценти, вчерашния си ден:

Сутринта, моя позната написа дълъг пост в социалната мрежа, завършващ с думите: „И всичко това – в милата ни България. Държавата на абсурдите… в която живее и моето семейство… Защо живея тук ли? И аз все по-често си задавам този въпрос…“. Държа да отбележа, че момичето публикува този пост няколко часа преди да съобщят новината, че Митко Пайнера е спечелил 2 млн. лева от Брюксел за развитие на конкурентноспособността, демек, за популяризиране на чалгата у нас…С кого точно ще се конкурира господин Пайнер, се чудя аз, че да има нужда да си повишава конкурентноспособността, при условие, че той няма конкуренция в България!? И не е ли твърде популярна и без друго члагата, че да я популяризираме още!? Аз лично може и да не я гледам и слушам по поп-фолк телевизии и заведения, но я виждам всеки ден как се разхожда по аунцунг в мола, как се кипри по деколтетата и лицата на абитуриентките, вони по вратовете на таксиджиите и дори влиза в класните стаи в началните училища. Но да оставим Пайнера, той човекът е просто добър бизнесмен…

Към обяд в същия вчерашен ден, мой познат – англичанин, който живее в България от няколко години, написа следното (преведох го на български):

„Току-що се прибираме от града и на новото кръгово кръстовище видяхме нагледен урок по шофиране. Една кола на КАТ и една учебна кола тъкмо се канеха да влязат в кръговото. И двете коли влязоха в лявата лента, което означава, че може би се канят да завият наляво. Нито полицейската кола, нито учебната, сигнализира намеренията си за посоката, в която иска да отиде. Катаджията пое надясно, сечейки три пътни платна, без да даде никакъв сигнал, а учебният обиколи цялото кръгово кръстовище, за да излезе от него през четвъртия изход, без индикация, и видях, че огледалата му за обратно виждане бяха счупени, а вътре инструкторът говори по мобилния си телефон и пуши цигара. Просто един обичаен ден в България:)“.

Този човек явно има солидни запаси от оптимизъм все още, въпреки дългогодишния си престой в България…

И накрая, за да повдигне малко настроението ми от вчерашния ден, семеен приятел, който емигрира в Канада преди няколко години, ми прати доза канадски оптимизъм, който значително разхлаби примката, почнала да стяга душата ми напоследък… Надявам се той да не ми се разсърди, че, с най-добри чувства,  публикувам откъс от писмото му:

„Аз да ти кажа честно започнах да мисля, че света се движи по сценарий. Много взеха да се повтарят събитията по света нещо и все на зле върви, започнаха да говорят за изчезване на средната класа, че било грешка изобщо да я има, за спукване на имотен балон, за рязко увеличаване на безработицата и т.н. За капак местните сепаратисти взеха властта и започнаха да говорят за модела Каталуня. В УСА живец не се забелазва, пенсионните фондове с огромни загуби и трябват франкофони от Кот Д’Ивоар да ги пълнят, българите са нежелани тук, но пък бг циганите могат да се пишат бежанци и да идват (унгарските вече идат). Абсолютно в разрез с всичко по-горе, мен ме е напънал един канадски позитивизъм и ми се чини, че всичко е тип-топ и само бавното производство на „Столичани в повече“ ме изнервя, както и седеммесечната риболовна пауза.“

 „Лесно е да си оптимист в Канада…“, оправдавам наум пукнатините в моя собствен позитивизъм…„Истинските, корави и проверени оптимисти сме тук, в България – тунелът, в който, за да светне светлината, трябва да не се изморяваме да бъдем крушки и да се надяваме, че един ден ще се окаже, че си е струвало…“

П.С. В дни като вчерашния си мисля, че, ако Канада беше някак си пò на юг, като нищо щях да се пиша за бг циганин-бежанец и, с все цялото семейство, да хващам самолета…

снимка: http://www.dnevnik.bg/comix/015108/