skyВ 8 часа сутринта паркът ми е любимо място. Алеите пустеят, на небето бавно се изкачва слънцето, птичките чуруликат с такова бодро настроение, че няма никакъв начин да не се разсъниш окончателно. Януари е, но някак си пролетно…Изобщо, всичко е съвършено сутринта в 8 в парка. Вървя си бавничко покрай дърветата и гледам как в небето плуват бели, пухкави облаци и се сещам, че децата често гледат облаците и ги оприличават на чудновати същества…Това било спонтанна медитация, обясниха ни онзи ден в курса по медитация…Толкова е хубаво – нищо не дразни сетивата ми и с всяка крачка се преизпълвам с наслада. Съвършено е…

В този миг сякаш някой прочете мислите ми и измъкна блажената ми сутрешна спонтанна медитация под носа, за да тикне грубо на нейно място киселата миризма на шкембе чорба с чесън! И за да е напълно сигурно, че вече съм излязла от безгрижните си небесно-сини мечтания и съм се върнала на земята, зад гърба ми иззвънява телефон с мелодия на кючек и женски глас започва да вика силно на развален български. Туп – приземявам се с трясък! Оглеждам се ядосана да видя кой нахалник ми отне пухкавите бели облаци и песента на птиците и виждам мургава жена, която в една ръка държи метла и чували, а в другата – телефон, а зад гърба й се жълтее ламаринена постройка с „веранда“, опасана с найлони, от която се извива гъста мъгла от миризмата на шкембе с чесън…Mда…c’est la vie…Подвивам си опашката, запушвам нос, стискам очи и почти на бегом минавам край „ресторанта“, за да се гмурна в поредния делничен ден.

Advertisements