Етикети

,

невидимите кризи„Книгата можеш да си я влачиш на връвчица като кученце, да й говориш, да я галиш по коремчето. Никога няма да те ухапе. Като малък така разхождах една книга и си играех с нея, без да подозирам, че това било цял кит. Казваше се „Моби Дик.“

Попаднах на Георги Господинов съвсем случайно в книжарницата преди няколко дни. Само че аз не вярвам в случайности и знам, че до неговата книга “Невидимите кризи” ме доведе една от моите невидими кризи, за да ми каже нещо важно. Харесах този човек още щом видях корицата – леко наивистична, изчистена и минималистична, но пълна с послания. После разгърнах на “случайна” страница и се зачетох в текста. Пет реда ми стигаха, за да затворя книгата, да я платя и по най-бързия начин да се прибера вкъщи, за да започна да я чета.

По закона на Мърфи ми се отвори такава възможност чак късно вечерта. Тъкмо за заспиване, викам си. Започвам “Невидимите кризи”. След половин час се усещам, че съм седнала в леглото, здраво съм се разсънила, очите ми, които се затваряха, са се ококорили, а на устата ми се е разтегнала усмивка на задоволство. Поглеждам колко страници е книгата. Малко са. Ако продължавам с такова темпо да я изяждам, ще съм я изчела още утре. А не искам. Пък и впоследствие разбирам, че Георги Господинов не е от писателите, които бълват нови книги непрекъснато (както някои, които издават по няколко романа на година). Заради което започвам да го харесвам още повече.

След едночасово четене на есетата в “Невидимите кризи”, изпитвам нужда да благодаря на този човек. Да му кажа, че неговата книга в момента спасява душата ми от мъчителни спазми, които я задушават все повече с всеки следващ ден, прекаран в родната действителност.

Виждали ли сте астматичен пристъп? Аз, уви, съм виждала многократно такива при моето дете. Обилна доза кислород заедно с обилна доза любов се оказват най-честото средство за спасение от това мъчително състояние. “Невидимите кризи” ми дадоха точно тази живителна глътка, която да ме избави от задушаване. Не знам за вас, но аз смятам, че средата, в която живеем, стана толкова замърсена от пошлост, посредственост и кич, че сякаш сетивото на хората за чистота, автентичност и изискан вкус атрофира и изчезна. Но както и да е.

Решавам да приемам малки глътки от “Невидимите кризи” всеки ден вместо да я изпия на екс. Междувременно си мисля защо толкова много ми харесват тези текстове. Мисля от няколко дни и, накратко, изводът е, че има две основни причини:

Първата е, че, от корица до корица, това е една безупречна книга, написана от блестящ талант, който не може да не ме възхити. Това не е книга, която нахълтва в душата ти с взлом или те прави просто ням свидетел на чужди и далечни събития и страсти, още по-малко е книга, която те оставя същия. Хуморът и психологизмът, поднесени с изключителен вкус, правят “Невидимите кризи” толкова фина и четивна, че влиза в душата ти неусетно, на пръсти, и оставя невидими следи, които те отвеждат до отговорите на много въпроси, дремещи в теб от години. Отговорите, които са вътре в теб, вътре в нас, защото са част от нашата история и нашата памет и, следователно, част от нашето настояще  и бъдеще.

Ето тук идва ред на втората причина, поради която толкова много харесах тази книга. Втората причина е лична, но в същото време и колективна за всички нас, българите. На гърба на книгата пише: „Писането на Господинов е колективното ни (и не само литературно) несъзнавано“ (Марин Бодаков). В тази книга съм аз, вие, всички ние, които сме живели (някои по-малко, други – повече) във времето преди ’89-та. Тя разказва за онова време безпристрастно и по един очарователен начин, напомнящ ми на начина, по който аз се опитвам да разказвам приказки на децата преди заспиване. „Невидимите кризи“ ни припомня кои сме и защо сме такива. С невидима нишка деликатно ни свързва в едно цяло…

За мен лично, освен изключителна наслада, “Невидимите кризи” е и причина, и отговор, и необходимо разместване. Причина (още една) да обичам България и причина (още една) да обичам литературата. Отговор на въпросите за личната и колективна идентичност, които за мен са важни. Разместване на пластовете вътре в душата ми, за да се пренаредят по начин, който да освободи пространство за ново осмисляне.

Само като се сетя за онова есе със заглавие „Бог, баба ми и светото детство“ и не мога да спра да се усмихвам…Must-read епизод:)

Избрах няколко кратки парченца от „Невидимите кризи“. Трудно ми беше…

„Здравите фигурки са едната, светлата версия, според която се освобождаваме от собствените си чудовища, опитомявайки ги през изкуството.(…) Лошата новина е, че никое изкуство не отменя страховете ни, чудовищата ни, самотата ни, смъртта. То само ни научава някак си да живеем с тях.“

„Не му върви днес на черешовото топче. Или ще е от чам, или от картоф. И насреща – самият, да не кажа самата, Боримечка. Така върви историята, Гугъле, от автентика към кич, от череша – към чам.“

„Има едни такива процепи във времето, секунди преди да падне вечерта, минути преди лятото да остане на някоя от гарите, чието име никога няма да си спомниш, има такива процепи, в които как да кажа…светът не е от този свят. Сякаш се е омагьосал отново, ти си се омагьосал отново, друг си и, прощавай, по-хубав. Поне така изглеждаш в отражението на стъклото.“

„И все пак, ако трябва да опиша общия вкус на онова време, ето – леко метален, вероятно от посудата (алпака), вкус на нещо загоряло в голямата обща тава на столовата, усещане за мазен и хлъзгав шубер (минат с универсалния, при липса на друго, препарат „Веро“), презрение към вегетарианството (буржоазни гевезелъци) и страст към запръжките. Киселините остават…“

„Нейният Бог не живееше тук. Той беше обикновен дядо Боже, старец като нея, и живееше в селската църквица, където баба ми ходеше всеки ден, малка, топла, варосана, с няколко опушени икони.“

„Гледам го как се отдалечава към пункта за хартия и железа, с количката и моето яке в късия зимен следобед, и усещам колко крехки и несигурни граници ни делят. В свят като днешния всички сме на ръба на собствената си бездомност.“

„Ние не живеем само в един свят. Много хора обаче не знаят това. Или по-скоро са го забравили. На мен лично ми се струва обидно и глупаво да живея само в един свят, само на едно място и в едно време.“

На мен също. И отивам да си купя „Физика на тъгата“.