кръстопътИзправена съм пред сложна дилема във връзка с професионалния си път. Трябва да направя избор. Не е лесно. Сблъсъкът, както обикновено, е между разума и сърцето. От два дни се оглеждам за някой жокер – ползвах „Обади се приятел“, както и „Помощ от публиката“. Обърках се още повече. „50/50“ в случая би бил по-скоро „ези-тура“, предвид това, че разполагам само с две възможности. Като се замисля, хазартните игри ми се струват някак несериозни като за такова сериозно решение. Водя си вътрешни диалози от сутрин до вечер: „Погледнато глобално, моето решение е дребно и нищожно като невидимите прашинки, които се носят из стаята по цял ден. Никой не ги забелязва и само те си знаят, че съществуват. Така че какво значение има какво ще избера? Кому е нужна тази драма?“

Ницше е казал:

„Правило номер 1: Не се занимавай с дреболии!
Правило номер 2: Всички неща са дреболии.“

Браво! Умен човек! Да, ама не ми става по-лесно.

Сещам се за историята с професора, буркана и топките за голф (тук). Ако послушам Ницше, би трябвало да приема настоящите си тревоги като пясък. Бели кахъри, както му казваме ние. Дреболии, които не си заслужават да им се тревожиш. Е, да, ама то излиза, че всички неща са дреболии, т.е. буркана се пълни само с пясък. Пък аз искам да има и топки за голф. Големи, важни работи, които дават смисъл и движат напред.

Кои точно песъчинки ще ми се привидят големи като топки за голф решавам аз. И ето, завъртам се в кръг и пак съм пред дилема. Само че тази дилема е по-лесна. Защото като сложа в буркана топките за голф, пясъкът вече става просто пълнеж, който няма голямо значение. Решавам топките да бъдат моите цели. Вземам едни хубави, кръгли, ярко очертани цели – първа цел, втора цел, трета цел…, пъхам ги в буркана. Готово. Най-важната работа е свършена. Я да видим, работата (кариерата) топка ли е или пясък! Към днешна дата си е най-обикновен пясък, хайде, нека да е камъче, въпреки че дълго време претендираше да е голяма топка за голф.

За да е по-лесно: Целта (топката за пинг-понг) отговаря на въпроса Какво? Пясъкът отговаря на въпроса Как?

На рафта се мъдри книга със заглавие „Работата, за която сме родени“ (Ник Уилямс). Вземам я и я отварям на произволна страница. Може пък там да намеря „верния отговор“. Зачитам:

„Пречките в живота ни, са сякаш извън нас: парите, икономическото положение, липсата на ресурси или подкрепа. Всъщност, обаче, те са вътре в нас, в нашия собствен ум. Дълбоко в себе си изпитваме сковаващ страх от целта. Моят приятел и ментор, д-р Чък Спецано, твърди, че 85 процента от житейските ни проблеми се дължат на това, че нараняваме себе си и не изживяваме целта на живота си, защото сме ужасени от собственото си величие. Мариан Уилямсън много красиво описва тази идея в книгата си „Завръщане към любовта“ (A return to Love):

Най-дълбокият ни страх не е, че сме неспособни, най-дълбокият ни страх е, че сме могъщи отвъд всякакви граници. Най-много ни плаши светлината, а не тъмнината в нас. Питаме се Кой съм аз, за да бъда брилянтен, разкошен, талантлив и невероятен? Всъщност кой си ти, за да не бъдеш такъв? Ти си дете на Бога. Да се преструваш на малък не помага на света. Няма нищо жизнеутвърждаващо в това да се затваряш, така че другите хора да се чувстват несигурни около теб. Ние сме създадени, за да сияем, така, както го правят децата. Родени сме да разкриваме Божествената красота, която в е нас. Тя не е само в някои от нас. Тя е във всеки. И като позволяваме на собствената си светлина да свети, ние несъзнателно даваме и на другите хора позволение да правят същото. Като сме свободни от собствения си страх, нашето присъствие автоматично освобождава и другите.

Сега съм на кръстопът. Седя, озъртам се и си гриза ноктите от напрежение кой път да поема. Който и път, обаче, да поема, все ще стигна до някой друг кръстопът и после друг и т.н. И вместо да се опитвам да узная къде точно ще ме отведе този път, по-добре да се фокусирам върху нещата, които ми се случват и хората, които срещам, докато вървя по него.

Ето че лека-полека нещата започват да се подреждат и отговорите да идват…