Току-що прочетох един силен текст на Захари Карабашлиев. Захари е автор на брилянтния роман „18% сиво“, който преди 2-3 години изчетох на един дъх и на чиято корица Любен Дилов-син написа „Романът на Захари е поредица от снимки с думи. Някои от тях – рентгенови. Това е първата екшън-носталгия.“

„18% сиво“ ме остави възхитена и ликуваща, че по нашите земи български творят такива талантливи съвременни писатели.

Захари е учил в моето училище във Варна, т.е. обитавали сме сходна реалност през 90-те, макар и с известна разлика в годините.

Текстът, който току-що прочетох, ме връща именно в нея, за да хвърли мост към настоящата реалност в България, заради която неотдвана написах това.

Остават два дни до изборите. Прочетете есето на Захари тук. Ще цитирам кратък откъс от него, за да се убедите, че си струва да го направите:

„Родината ми в началото на деветдесетте, точно както момичето от онова лято, нямаше представа за това, което щеше да я сполети. Кой би предположил? Кой би допуснал, че наивна България, замаяна от новата си младост, ще бъде многократно изнасилена от мутри? И всичко това започна пред очите на всички нас. Не беше необходимо да сме преки участници в злото, което се надигаше тогава. Достатъчно бе да сме пасивни. И ние бяхме. Сега няма смисъл да се преструваме, че това не се е случило или не сме знаели, че се случва. Но е безумие да оставим това да продължава.“

П.С. „Кратка история на самолета“ също е must-read.

Advertisements