Етикети

, , , ,

червени балониВчера сутринта, минавайки през парка, виждам, че някакви камиони разтоварват техника, строят се сцени, надуват се балони. Питам един от работниците какво ще се случва. „Предизборен митинг на БСП“, измърморва той без да маха цигарата от устата си. „Еее, надявах се, че ще е нещо за децата…“ казвам аз разочарована и си тръгвам. Зад гърба ми човекът с цигарата промърморва нещо, което започва с „Кой ще ти организира нещо за децата, бе!?“…

Вечерта, заедно с много други родители, които всяка вечер водят децата си в парка, се озоваваме на предизборния митинг. Пейките са претъпкани с възрастни хора, очевидно дошли специално за събитието. На сцената десетина представители на партията пеят „Моя страна, моя България“, с една ръка прегърнали колегата си, с другата – развявайки червена роза.

Междувременно, осемгодишният ми син пита тази песен кой е я написал и споделя, че според него, тя трябва да стане химн на България.

След малко на сцената излизат дует „Ритон“ и започват да пеят весели и жизнерадостни песни. Катя, с широка усмивка сипе неспирни комплименти за страхотната и прекрасна публика, която наброява неколцина възрастни хора с побелели коси, а Здравко – с червено сако и червени обувки – им обяснява как след победата пак ще се видят, за да празнуват. Призивите им „Ръцете горе!“ не срещат подкрепа, усмивките им – също. Родителите нехаят за случващото се, старците са твърде уморени и обезверени. Ликуват само децата, за които паркът се превръща в дискотека, и младежите, дошли да раздадат предизборни листовки за техните си партии.

Мероприятието завършва с няколко отекващи в нищото вика „По-бе-да!“ от страна на местните лидери, последвани от две-три български хора.

Чисто новите ярко червени обувки на Здравко от дует „Ритон“ слизат от сцената. Старците започват да се разотиват. Минават край нас. Стискат в ръце по един червен балон и солиден брой цветни хартии с номера на бюлетини. Някои се придържат под ръка за свои другари, други – за бастуните си. Косите им са сресани, дрехите – овехтели, но празнични, обувките – плетени. Страхувам се да се вгледам в лицата им, за да не припозная себе си…

Изпращам с поглед старците с червените балони. Същите червени балони, които и моите родители държаха преди години, после и аз, ние…Същите червени рози, каквито ми натикаха в ръцете да ги поднеса на другаря Андрей Луканов, когато той дойде в нашия малък град. Бях на около 6. Мислех си какъв добър, прилежен, спретнат чичко. Как хубаво се е облякъл и как хубаво се е парфюмирал (наведе се да ме целуне за букета)…Че и балони раздава на децата…От ей тези същите, червените…

Сепва ме гласът на дъщеря ми:

– Мамо, нали хората, дори като станат стари, отвътре пак си остават деца?

Advertisements