Етикети

, ,

полски цветяНамерих си един сенчест камък под един огромен бор в парка и се настаних. “Физика на тъгата”(Георги Господинов) се явява мой неотлъчен спътник от известно време насам при всичките ми посещения в парка. Както и при всичките ми късни и изтощителни лутания из миналото преди заспиване. Установих, че “Физика на тъгата“ ми дава убежище и подслон, когато в главата ми се вихри буря, вали, трещи и се разнасят отломки от живота на моя все още жив Минотавър…Но това е друга тема, за която ще пиша друг път.

Седя си блажено на сенчестия камък и си чета. От едната ми страна детето подскача и се катери по някакви уреди, от другата – неокосените и още неизсъхнали от снощния дъжд треви и полски цветя се поклащат и шумят. Не, шепнат. Аз съм си любопитна и се заслушвам. В паузата между две страници от книгата.

Човекът трябва да замлъкне за известно време и в отворилата се пауза да чуе гласа на друг разказвач, риба, водно конче, невестулка или бамбук, котка, орхидея или камъче.“ (Г.Г.)

Сливам се с шепота на тревите и се оставям на неуверения вятър да ме понесе натам, накъдето водят коридорите, скрити между редовете на “Физика на тъгата“. Тръгваме двамата с Георги Господинов. Аз ставам той, той става аз. Озовавам се по пътя от село към вкъщи. В москвича на баща ми. Край пътя са се ширнали големи полета с дива трева и полски цветя. (Същите като тези до сенчестия камък под бора.) Поклащат се и шепнат. След малко баба ми и дядо ми ни задминават с мотора. Дядо ми бибитка, ние със сестра ми махаме и се смеем. Баба ми, тогава още млада и напета, обгърнала здраво с ръце дядо ми през кръста, също ни маха. Тревите в полето продължават да се поклащат и да шепнат. Майка ми явно ги чува и моли баща ми да спре да си набере букет. Спираме. Все още има люляци. И разни други неизвестни ми цветя. Майка бере големи количества от тях. Татко търпеливо я чака и се усмихва. Ние със сестра ми ги препираме да тръгваме, за да настигнем дядо и баба с мотора и да ги изпреварим. Виждам майка ми как се радва на букета си като дете. В този миг аз ставам тя. Бера цветя и се усмихвам, а дъщеря ми не спира да бърбори и да задава въпроси. Наблизо виждам джанка. Откъсвам няколко, все още зелени, и опитвам. Киселички са…

– Мамо, виж какво си откъснах! Това кайсийка ли е? – гласът на 5-годишната ми дъщеря ме връща на сенчестия камък, под огромния бор в парка. Поглеждам я – държи в ръка…джанка.

Представям си как след време, в някой миг, в някой парк, под някое дърво, тя ще стане аз и ще се върне тук, на моя сенчест камък, а до нея ще тича нейната дъщеря и ще бере джанки….

Благодаря ти, Георги!