Етикети

, ,

typing-keyboard_1Когато бях невръстен келеш, смятах, че няма нищо по-ужасно от това да чукаш по цял ден по едни копчета, да пишеш цифри и бележки, а именно – да бъдеш счетоводител. Гледах майка ми как от сутрин до вечер набива някакви данни със светкавична скорост върху една „ЕЛКА“ и се зарекох никога да не ставам счетоводител. По цял ден мълчиш и натискаш някакви копчета в несвяст! По-безсмислено и досадно нещо не можех да си представя. Помня, че по-късно официално заявих на майка ми, че никога, ама НИ-КО-ГА няма да стана счетоводител като нея! И не станах.

Пиша всичко това в една от паузите между мълчаливите няколкочасови препускания на пръстите ми по клавиатурата. Клавиатурата – моята модерна ЕЛКА. Разликата между мен и майка ми е, че тя боравеше с цифри, а аз – с думи. Това ми е работата. Засега:)

Знаете ли, че, според редица изследвания, над 90% от хората повтарят живота на родителите си? Сигурна съм, че всеки има своето обяснение за тази повтаряемост. Аз също имам мое. Вместо да разтягам локуми по темата, обаче, реших да ви разкажа един (доста депресарски, трябва да призная) откъс от „Физика на тъгата“ на Георги Господинов.

Синът на подземния ангел

Баща ми беше миньор. В пет сутринта по тъмно излизаше за мината. Връщаха го с камиона на мръкване. И там, и отвън – на тъмно. Не помнеше какво е ден. Веднъж само не отиде на работа и лежа през деня в стаята на пуснати пердета, не можа да понесе светлото.

Ей така го запомних, връща се привечер, мрачен, дума не обелва, на масата една голяма купа салата и бутилка ракия. Сякаш не беше тука. Чувал съм онази история за крилцата, може и така да е, няма като ангел. Пуска телевизора, ама не го гледа. Изяжда салатата, бутилката – до половината. Не казва нищо. Ляга. На другата сутрин пак.

Най-щастливият ми ден беше, като дойде треньор от града да ни гледа кой става за баскетболист. Взеха ме, щото се бях източил тогава, дълъг и едър, с ръце като лопати. Майка ми се разрева, а баща ми само ме потупа по рамото. Стори ми се, че поиска да каже нещо, пое си въздух, но толкова отдавна не беше приказвал, че там механизмът сигурно беше ръждясал, прокашля се, нещо изскърца в гърлото му и отиде да си легне. На другия ден с един сак заминах за града в спортния интернат. Тренирах яко, защото знаех какво ме чака, ако се наложи да се върна. Оставах след тренировките, уреди, въженца, отскок, всичко…Капка талант нямах за тая игра, ей, капка талант нямах, ама блъсках, блъсках…като миньор. И ме вземаха, щото бях як, раздавах се, не жалех сили. И когато дойде някакъв след 1989-а от американски клуб да пазарува евтини източноевропейски играчи, не се поколебах да замина. Знаех, че няма да стана баскетболист, там нямаше да мине. Просто трябваше да съм колкото се може по-далече оттук, от баща ми, от бутилката и темерутството му.

Останех ли, ставах същият. Заминах, играх година и нещо, отсвириха ме, пак много ме търпяха де, ама се хванах с един ей такъв дълъг камион, като влак, с комин отгоре. Много бачкане, ама платено добре. С такава работа не можеш да си намериш жена. Тръгвам рано в пет сутринта, преспивам някъде по паркингите вечер. Блъскам от тъмно до тъмно. После сядам, пия 4 бири, ям два биг мака и заспивам като заклан. Всеки ден. Една вечер сънувах баща ми. Караше моя камион. И на сутринта ми се обадиха, че станало така и така.

Х.К. на 48. Беше си дошъл от Далас, да погребе баща си и да оправи имотите.