Етикети

,

естествен романСлед „Невидимите кризи“ бях много привлечена от писането на Георги Господинов и исках да прочета всичко, издадено до момента от него. Трябва да призная обаче, че „Естествен роман“ не успя да ме развълнува и да ми влезе под кожата. Пък да съм станала по-дебелокожа, не съм забелязала…Не ми хареса. Мудно ми вървеше четенето, някак насила. Харесвам фрагментарния стил на автора, особено много във „Физика на тъгата“, харесва ми как парченцата хаос сглобяват подредена картина. В „Естествен роман“ обаче тази фрагментарност ми се стори, от една страна, самоцелна, и от друга – накъсваща допълнително и без друго разпиления разказ.

„Естествен роман“ най-напред не е роман. Той е сборник от кратички (наистина много кратички) епизоди, които определено носят добре познатия вече почерк и стил на Господинов, но, честно казано, не ми дадоха нищо повече и нищо по-различно от онова, което вече намерих в предишните му книги. Плъзнаха мисълта ми по повърхността на историите и сякаш съвсем нарочно ме държаха там, без да ми позволяват да надникна какво има отдолу. Някои от текстовете в книгата не съдържат истории, а просто есеистични разсъждения, които принципно биха ми се харесали, ако не бях вече прочела доста такива в другите книги на Господинов и ако не бях посегнала към „Естествен роман“ с нагласата, че това е роман. Нямаше я нишката, която да ме води от коридор в коридор, да отваря врата след врата, за да стигнем накрая заедно до посланието. В добавка, на места ми лъхаше прекомерно на поза и претенциозност, които не ми се вписвaха в „естественността“ на романа.

„Естествен роман“ загатва за роман, като че ли посява зрънцето, от което ще се роди роман, и то добър, само че това не се случва. Някак като заготовка, чернова ми се стори. Може би това е маркетингов трик от страна на Г.Г. или издателство „Жанет“ с цел да ни държи в очакване на кулминацията…Ще видим.

Продължавам да харесвам много Георги Господинов (любима засега ми остава „Физика на тъгата“). Иска ми се обаче да прочета нещо различно от него. Струва ми се, че се повтаря в книгите си, което намалява любопитството ми към тях. Не и любопитството ми към личността му, обаче. Очевидно личността му е сложна и многопластова и има да казва много неща на света, а аз определено искам да ги чуя, защото намирам стойност в тях.

От „Естествен роман“ ми остана в главата най-ярко един откъс. Онзи, който разказва за „естественика“ – ботаник, който отговарял за равновесието в света. Да беше разгърнал неговата история повече, щеше да му се получи много по-добър „романът“ на Г. Господинов…

…равновесието е застрашено. И това, което ще се случи, не е онова, от което всички се боят. Апокалипсисът не е страшен. Така, както го описват, наподобява повече илюминация. Световната война е безобидна. Апокалипсисът и войната само отвличат вниманието. Пратени са за това. Онова, което всеки момент може да се случи, е далеч по-ужасно и, уви, много трудно за забелязване. То засяга скритите механизми на земята и вселената. И в най-скоро време с всички ни ще започнат да се случват странни неща. А може и да са започнали.(…)

Неравновесията, които дебнат, се появяват във всичко, но струва ми се, най-страшнотo неравновесие е между имената на нещата и самите неща. Нещата започват да се изсулват от имената, както бобените зърна от изсъхналата шушулка. Досега имената се държаха здраво за нещата и правеха едно неделимо цяло, тъй както водородните и кислородните атоми правеха молекулата на водата. И когато човекът успя да раздели водородните и кислородните атоми, се отдели невероятна енергия. Представете си тази енергия умножена милион пъти и ще усетите онова, което ще ни връхлети, когато имената окончателно се отделят от нещата. Мисля си, че експлозия няма да има, но ще има нещо по-страшно. Засега няма да му давам име. Защото имената, които измисляме, сами си създават именуваното.

Трябва да се говори само с алегории.

Съществува един невидим кантар. За по-голяма яснота можем да си го представим като най-обикновен, пазарски. От едната страна винаги са топузите. И все едно боб ли ще теглим или кило и половина мряна, киселици и пр. Казваме го, когато кантарът е уравновесен и в едното блюдо са думите, сиреч теглилките, а в другото – нещата. А какво ще стане, ако думите се разроят, избутат нешата, напуснат ги най-сетне, както пчелата майка напуска кошера с рояка си. Ами ще вземат сами със себе си да си играят, да се претеглят едни други. В едното блюдо ще има топузи и в другото – топузи, т.е. теглилки, думи, както щете. И двете блюда ще викат: ние сме мрени, ние сме кисели ябълки, ние сме зрял боб. И никой няма да успее да ги раздели, нито да каже кое какво е.