book-dress3„Песнопойката“ на баба ми представлява дебел кафяв тефтер с пожълтели листи, върху които старателно са записани с химикал значителен брой песни. Като бях малка, все карах баба ми да ми пее. Много хубаво пееше…

Сядахме в кухнята, тя отваряше песнопойката и започваше. Гласът й още звучи в ума ми…“Седнала в градина под дърво маслина румена девойка…“ С тази песен приспивам моите деца до ден днешен.

Тази песнопойка се озова у дома неотдавна – взех я последния път, когато видях дядо жив. Бях отишла да му кажа „Сбогом“, защото знаех, че си отива. Имаше тумор на белия дроб. Очите му блестяха така, както не бях ги виждала да блестят никога преди това. Или просто не се бях вглеждала в тях…Много ми беше тъжно, но не можех да спра да се усмихвам. Бях благодарна, че имах точно такъв дядо и че имах шанса да прекарам с него цели 32 години. Той беше спокоен и смирен. В моя чест прие да изпием по чаша студено бяло вино. Баба ми напълни чашите до половина, чукнахме се, той се понадигна в леглото и отпихме. Очите му заблестяха още по-силно. Започна да ми разказва за детството си…

После, от дума на дума, си спомнихме колко много песни са изпяти в тяхната къща, колко празници сме празнували заедно…Тогава се сетих за любимата песен на дядо – „Бели ружи“. Помолих баба ми да я запее. Тя започна. Мълчахме и се усмихвахме, а очите ни се пълнеха със сълзи. Тогава се сетих за песнопойката. Помолих баба ми да я намери и, ако може, да ми я подари. Отне й няколко секунди да я донесе. Разгърнах на произволна страница. Беше празна. Само в средата с детски почерк пишеше „ВИРЖИНИ“. Бях си я надписала, с моето име. Случайност…От онези любимите ми…

След седмица, когато гледах катафалката с дядо да се отдалечава, в главата ми зазвучаха белите ружи…Така го изпратих. С песен.

Снощи децата бяха изморени и нервни. Извадих песнопойката, за да им попея преди да заспят. От опит знам, че това действа безотказно и са нужни максимум 3 минути да се унесат. Не бях отваряла кафевия тефтер от онази последна среща. Сякаш ме беше страх да надникна. Заради емоциите, които ще последват. На първата страница открих една от любимите ми песни. Толкова спомени ми нахлуха в главата….Изпях им я, Ева ме погали по корема и каза:

– Топличка си и много хубаво пееш.

После се обърна и заспа.

Помислих си, че искам децата да ме запомнят такава – топличка и пееща. Нищо повече…