Етикети

, , , ,

lights-roadЗагледала съм се в тъмното зад прозореца на автобуса и, в опит да не мисля за нищо, се унасям. Пътуваме около час и половина и вътре внезапно се разнася отровна миризма на изгоряла пластмаса/гума. Няколко минути по-късно шофьорът ни изсипва на една бензиностанция на магистралата и ни казва, че ще трябва да чакаме да дойде друг автобус, в който да се прехвърлим. Най-малко един час.

Поглеждам си часовника: 23:10. Мрак. Една огромна жълта луна се блещи от небето. Тираджии спират за кафе, туристи – за тоалетна. Илизам навън. Искаше ми се да бях си взела връхна дреха. Студът ме разсънва за секунди. Влизам в заведението. Не нося нищо за четене, лаптопът ми е изтощен, а ще трябва да убия повече от час в полунощ на крайпътна бензиностанция с две дузини непознати хора. Избирам си едно списание. От тези с повече думички и по-малко картинки. Поръчвам си ментов чай с мед. Сядам до прозореца, за да държа автобуса под око. Осъзнавам, че този ден започна много рано и беше наситен с толкова много с хора и събития, че не можах да открадна никакво време за себе си. Ей така, в правене на нищо и размишляване. Заслушвам се в музиката. Някакъв джаз с елементи на фламенко, сякаш пуснат специално за мен.

Като изключим, че краката ми са измръзнали, това беше най-хубавото нещо, което можеше да ми се случи в този момент: един час безвремие насред нищото в компанията на ароматен чай и приятна музика. А мислите ми, които досега дремеха уморено, запърхаха радостно като ято птици в небето.

Един час по-късно, малко след полунощ, и веднага след точката на едно изречение се появи автобусът, който щеше да ме прибере у дома. Изречението беше следното:

„Нагласиш ли си акъла, всяка клечка може да ти стане вълшебна пръчица, а небето да ти бъде шапка и всяка локва да е твоят вълшебен…потир.“, Тери Пратчет.

Понякога неочакваните криввания от пътя са много ценни. Без значение от повода, който ги е предизвикал:)