Етикети

, , , ,

Понеделник.

7:56. Включвам лаптопа. Моля се да тръгне (не е включван цяла седмица). Докато го чакам, си правя бързо и късо кафе. Запъхтяна. Успях да заведа детето на детска градина навреме. Имам 4 минути преди началото на работния ден. 4  минути, в които трябва, освен кафето, да вместя всичките си разпилени мисли и да превключа ума си на работен режим. Синът ми спи в детската. Дано поспи по-дълго, та да успея да отхвърля повечко задачи. Мъжът ми днес е извън града. Вече минаха 3 минути. Умът ми отказва да се подчини на молбите ми да се стегне и да престане да се шляе из Созопол.

Вече съм онлайн и задачите ме грабват от раз. Нямам голям избор. Бавно започвам да влизам в матрицата. Текстовете, които трябва да прегледам, са не просто на френски, а са пълни с финансови и борсови термини. Голям купон. След още 3 минути съм вече с двата крака в матрицата. А до вчера бях с двата крака в морето. Ееех, живот…

…..

17:17. Изключвам лаптопа, скачам в едни дънки и една тениска, хвърлям един бърз поглед в огледалото. Имам физиономията на герой от „Таласъми ООД“. Ще трябва и това да преживея. Нямам време да се разстроя дори. Сресване, гланц за устни, обувки и газ към детската градина.

18:10.

– Мамо, кога ще отидем в парка? Ти ни обеща!

– Ей сега, ще отидем, само да приготвя вечерята…

20:00. Връщаме се от парка. Велосипеди, тротинетки, топки – пълно снаражение.

23:00. Децата спят. Хвърлям един последен поглед на куфарите, които се търкалят втори ден и които си въобразявах, че ще имам време да разопаковам в обедната почивка (мисълта, че работейки от вкъщи, човек има повече лично време, се оказа илюзия). Толкова съм уморена, че дори не обръщам внимание на съвестта си, която се опитва да ме загризе заради куфарите. И заради набързо скалъпения обяд днес. Да не драматизираме, важното е, че изобщо имаше обяд…Че и вечеря дори. И че успях да прочета приказка на децата. Даже цели три. Понякога се чудя майките човеци ли са или някакви нечовешки същества след като успяват да правят толкова много неща едновременно. Или едно след друго. Все тая. Майките ще ме разберат. Още помня как веднъж, след един такъв ден, реших да се разтоваря с йога. Легнах на постелката на пода, затворих очи и започнах да вдишавам и издишвам под напътствията на инструктора. И в един момент скочих и извиках: „Лещата!“. Мда. Бях я забравила на котлона. Точно както сега забравих ума си в Созопол:) Хубаво би било умът, тялото и душата да са на едно и също място по едно и също време, ама не е лесно…

Всъщност, искаше ми се да споделя за това как случайно срещнах писателя Георги Господинов докато се разхождах из Стария град в Созопол…Уви, не ми се удаде възможност днес и не се очертава такава в близките дни…Ще се опитам да запазя спомена за тази среща топъл до уикенда, когато може би най-после ще имам шанса да ви разкажа. Този пост беше опит за оправдание, че все още не съм го направила.

Така че…следва продължение:)