Етикети

, , , ,

В последния ден от престоя ни в Созопол решавам да се разходя из Стария град сама. С фотоапарата. Мария (семейна приятелка) предлага да ме придружи. Мотаем си се безгрижно по малките павирани улички и по някое време се озоваваме пред щанд с книги. Спирам и въодушевена посочвам на Мария една книга:

– Ето от къде са ми познати картините във вашата хотелска стая! Знаех си, че съм ги виждала някъде.

Започваме да разглеждаме щанда по-подробно. Появява се собственика на магазинчето и ни обяснява, че това е уникален проект на една японска художничка, която се омъжила за българин (професията му не помня) и в тази книга разказва с илюстрации за любовта си към него. “Азбука на любовта” – така се казва книгата. Разбира се, веднага си я купих. Има си хас!

Азбука на любовта

“Магазинчето” се оказва кокетна галерия с романтичното име “Ромео и Жулиета”. Влизам вътре и веднага забелязвам две тикви кротко да лежат на пода: Жулиета и Ромео, оттеглили се на хладно, любезно предоставяйки на японката и българина възможността да изживеят техния звезден миг.

DSC_0358DSC_0370

– Вержи, това не е ли същата книга като твоята? – пита ме Мария и посочва нещо на щанда.

Поглеждам – “И всичко стана луна” на Георги Господинов. До нея – “И други истории”, “Физика на тъгата”, “Естествен роман” и “О, Хенри”.

Собственикът на галерията е разговорлив и не чака да го подканят, обяснява ни за връзката си с това издателство, и за тази с другото, в което работи жена му. Говорим си за книгите, за авторите, за това кои от тях са идвали тук, в “Ромео и Жулиета” и са оставяли автографи…

– Разбрах, че Георги Господинов ще бъде тук за “Аполония”, но, за съжаление, ще го изпуснем, защото ние утре си тръгваме… – казвам аз с леко тъжна усмивка.

– Ама той е тук, в Созопол. Жена ми току-що го настани в хотела.

– Така ли!?

– Ей сега ще се обадя да я питам дали можете да се видите с него.

– О, благодаря Ви, но не е нужно да го притесняваме. Още повече щом току-що е пристигнал…

Докато се обяснявам, човекът се дръпва нстрани и се обажда на някого.

– Има две момичета тук, при мен, които искат да се видят с Георги Господинов…

Връща се след малко и казва:

– След половин час ще бъде еди-си къде и ще дава автографи. Знаете ли къде е това място ?

Знаем го, разбира се. От около десетина години не съм пропускала лято без разходка из Стария град на Созопол.

– Ами да взема и аз да си купя една книга – казва Мария. – Коя ще ми препоръчаш?

– Ами… “Физика на тъгата”.

– Да, и аз това щях да кажа – включва се в разговора ни собственичката на галерията, съдружничка на този добър човек, който ни уреди среща с Г.Г.

След още 10-15 минути, в които аз правя снимки на галерията, разменяме си имейли и си говорим за общи познати и това колко малък е светът, двете с Мария се отправяме към мястото на срещата.

Аз все още имам чувството, че това е някаква шега. Преди да тръгнем за Созопол с мъжа ми се шегувахме, че ще е най-добре да ходя с книжка под мишница (и червило и парфюм в джоба), защото не се знае дали Г.Г. няма случайно да пристигне по-рано за “Аполония” и да се разходи из Стария град. Така де, да съм подготвена. Естествено, реших, че това са врели-некипели и поради това “И всичко стана луна” в този следобеден ден си лежеше на нощното ми шкафче в хотела.

Положението беше спасено от любезните ни нови приятели от галерията, които ми подариха един буукмарк за автографа.

След 5 минути пристигаме. Заведението се намира на скалистата крайбрежна алея. Г.Г. е с гръб към нас и си говори с някакви хора. Изключено е да се натреса да му искам автограф. Всъщност, въпросът не е в автографа, а в няколкото думи, които бихме разменили, ако се престраша да се приближим. Какво пък толкова, чудите се сега, ама аз се спекох. Всичко стана много бързо и неочаквано и нямах време да осмисля какво се случва, камо ли да си подредя мислите и да успея да формулирам някаква реч. Мислех си, че просто ще се пошляя и ще поснимам и срещи с Георги Господинов въобще не влизаха в плановете ми.

Ако не беше Мария, може би щях да мина и да замина и после да се ядосвам на себе си.

DSC_0388Сядаме на една маса и си поръчваме по един тоник. Ако се отвори удобен момент, ще вземем автограф. До тогава, ще си пием тоник и няма да досаждаме на човека, който разпуска в компанията на близки, очевидно, хора. Появява се една шармантна жена и с най-широката си усмивка ни казва:

– Здравейте! Вие ли сте момичета от галерията?

Разкрити сме.

– Да, ние сме – отвръщаме и пускаме нашите най-широки усмивки. Но нека да не притесняваме Г.Г. сега…

– Няма проблем, той ви очаква.

Представям си как се оглеждам сащисана и на челото ми пише “Are you talking to me?” Няма мърдане. Тръгваме след жената. В този миг сервитьорът ни носи поръчката и ни казва:

– Спокойно си пийвайте! Той ще остане чак до довечера тук, така че ще имате шанс да се видите. По-добре изчакайте малко, че сега има навалица при него.

Какъв мъдър човек. Връщаме се обратно и сядаме на масата. Ще почакаме. Пък и бърза работа нямаме.

Започвам да разказвам на Мария за моите лични вълнения, свързани с Георги Господинов, и за впечатленията си от книгите му, за да се уверя, че още не съм си глътнала съвсем езика.

Разказът ми обаче не стига далече, защото след минута до нас застава самият Г.Г. и с усмивка ни казва “Здравейте!”.

Обул си е събутите под масата спортни обувки, станал е и е дошъл при нас. Все пак е ловец на истории и не бива да пропуска нито една възможност да попадне на интересна такава. Представям си как, докато изминава трите метра разстояние между неговата и нашата маса, ни разглежда и в главата му започват да се нанизват бримки, през които после той фино ще прокара една нишка и ние неусетно ще се озовем на страниците на поредната му книга. Като второстепенни герои. Случайни минувачи примерно. Или пък по-главни героини, като лудата Жулиета от “Физика на тъгата”, която чака Ален Делон пред киното…

Нямам идея колко време седим тримата на масата и си приказваме. Струва ми се кратко. И уютно. Той е любопитен, разбира се. И висок, и синеок:) А очите му блестят. Сигурно си води записки за своите читатели и им прави профили. Кратки и колоритни описания. Като онези за умрелите и новородените в селото, които бабата в разказа „Ритуалът“ (“И всичко стана луна”) записва в тетрадка-речник.

По някое време “Нюансите” (блога) и те биват намесени в разговора ни и получват почетно място в автографа на гърба на буукмарка – „С нюанси и кеф от Г. Господинов“.

– Какви еднакво сини очи имате и двамата! – по едно време казва Мария. – Сигурно затова гледате света през едни и същи очи…

Обръщаме се един към друг, за да проверим думите й. Ха, наистина:) Неговите, казва, понякога стават зелени, друг път – сиви, моите – също, сменят цвета си според дрехата, която облека. Вероятно при всички синеоки хора е така, мисля си.

DSC_0389Хубава среща. Започна и свърши преди да се опомня и ме остави с усещане, че ми се живее. Като книгите на Г.Г. Естествено, не можах да му кажа и една трета от нещата, които съм си мислила, че бих искала да му кажа след прочита на книгите му, но той вероятно ги е разбрал и без друго. Нали това му е работата – да вижда невидимото и да чува неизреченото.