Етикети

, , , ,

?????????????????????????????????В детската градина на дъщеричката ми миналата година дойде ново дете. На входа, всяка сутрин и вечер започнахме да се засичаме с родителите му. Постоянно се появяват нови деца в градината, обаче до този момент не бях обръщала голямо внимание на родителите. Тези нямаше как да не ги забележа. Това бяха най-лъчезарните и усмихнати родители в цялата детска градина и, въобще, най-усмихнатите хора, които бях срещала от много време насам. Водеха децата си сякаш не на детска градина, а на празник. Бяха приветливи, дружелюбни и разговорливи. Сякаш са от друга планета…С времето се запознахме, а децата ни станаха най-добри приятели. Споделиха ми, че били много неприятно изненадани от намусените родители в детската градина и от факта, че никой, освен нас, никога не ги поздравил и заговорил…

Както и подозирах, оказа се, че тази ведрост и позитивизъм не са местни. Семейството току-що се беше върнало от Гърция, където са родени и расли до този момент децата. Нещата там станали зле, нямало вече работа и решили да се приберат в България. По същото време в класа на сина ми пък се появи дете, завърнало се от Испания. По същите причини.

Аз си представях живота в Гърция като сиести, безгрижие, вечен празник, easy money и т.н. и никак не ми се видя странно, че тези хора са толкова засмени. Смятаха, с парите, които са спечелили там, да живеят тук докато…намерят начин да занимат пак някъде. Нямаха намерение да се хващат на работа тук, защото „то за 400лв. не си струва“. Мислеха да опитат да емигрират в Канада. Проблемът беше, че нямаха висше образование, нито някакъв занаят или квалификация и се очертаваше трудно да бъдат одобрени по канадската програма за емиграция, за която може би мнозина от вас знаят. По думите им, животът в Гърция не бил така безгрижен, както си го представях аз. Мъжът работел на две места, сами си отглеждали децата…Но им харесвало много, защото получавали добри пари и всичко било добре уредено. После обаче, като дошла кризата, работа нямало дори за гърците, а още по-малко за тях, българите. Били си купили къща тук, с двор, децата били много щастливи да играят в него на воля и засега щели да се установят в родината. Питах я не й ли е мило като си дойде в България, не й ли трепва сърцето. „Не. Вече не.“ – отговори ми.

И кое да й е мило, ще се зачудят нашите приятели в чужбина, единият от които ми писа така:

„Октомври си идвах, същото, още по-тягостно, бедно и ошмулено, опърпани възрастни хора, мангали с дързък пламък в очите, тежкари с дърти немски лимузини – това си го знаем. Добре платените си личат вече от километър, тия къде се сцепват за 450 на месец са се озлобили и също добре си личат. Това което прави най-голямо впечатление е вандалщината, хаоса в паркирането и обслужването на доста ниско ниво (зле платено е, то е ясно).“

Докато там, при него, казва, освен, че с две минимални работни заплати едно семейство си живеело много добре,  „ако се напънеш малко има и много екстри (материални)“.

Екстрите струват скъпо навсякъде. Някъде просто струват по-скъпо.